Да бъде или да не бъде?

Аз си почивам като реализирам щурите си идеи. Не знам вече какво ли не съм пробвала. Хората май свикнаха да съм такава, свикнаха да получават.

С любопитство идват на всеки наш празник, чакат си подаръците, защото знаят, че ще е нещо различно. Проблемът е, че вече май и аз се изморих, като че ли започнах да правя всичко по задължение, за да не ги разочаровам - не мога да си позволя просто да купя подарък от магазина, задължително трябва да сложа мой отпечатък, не мога да организирам рождения ден на детето си, като просто поръчам торта, не мога да звънна по телефона за да покана гостите, а задължително трябва да си изработя сама покана…
Понякога за момент зациклям и се плаша, че не ми хрумва нищо ново. А дали не е дошъл моментът, в който да се спра, за да получа малко от това, което съм раздала? Не, сега не е моментът, сега съм затрупана от идеи. Чак се дразня, че нямам време, но все пак, като че ли загубих връзката някъде: кое е истинското, кое е по навик, кое е по задължение? А отсреща: кое е искреното, кое е от любопитство, кое е за злорадство?
И все пак най-важното е, че и аз съм щастлива, от самия факт, че съм реализирала идеята си, а когато и отсреща е оценена направо съм в еуфория. Но дали винаги ще е така?
За мое съжаление тези дни осъзнах, че съм загубила двама човека, които смятах за приятели в истинския смисъл на тази дума. Като се замисля, нищо не се е случило, просто по-рядко се виждаме и не ги глезя толкова. Тъжно, нали? Работата не е оправдание за нямане на време. И на мен ми е тъжно и се питам да продължавам ли да съм такава каквато съм? Има ли смисъл? Какво ще стане когато се изчерпам?