За малките цветни неща...



Беше в края на февруари. Денят беше мрачен, студен, дъждовен, мъглив. От онези дни, в които ти се ще да не излизаш навън, а да си стоиш безпаметно в леглото и да се самосъжаляваш, защото точно днес, освен всичко останало и времето е против теб и живота, който живееш. Безсмислен, празен, не обещаващ нищо цветно, пореден и рутинен.

Така изглеждаше на пръв поглед. Докато...

Крачех привидно бодро към офиса, който по протокол беше работното ми място. Но не и по усещане и сърце. Не исках да се връщам там. Нищо, че навън валеше и че дори и дърветата плачеха унили. Тъга виждах във всеки чифт очи, които срещнех по пътя си. Сълзи едва забележимо проблясваха и в моите очи. Не беше заради времето. А заради болката, която като смазващ стокилограмов камък лежеше на гърба ми. Страх, несигурност, самота, любов. Тези ми усещания така ме бяха сграбчили за гърлото, че ме душаха с все сила. Задушаваха усмивката ми, изпиваха живителните ми сили, мачкаха позитивизма ми и слънцето, което винаги си носех в джобчето. Така бях чувала, че трябва. А и винаги ми е идвало отвътре.

Напоследък, все по-често ми правеше впечатление, че всички хора около мен, близки и не толкова, са нещастни. Нещо все им липсва, нещо все се случва с живота им, което ги поставя в криза. Всъщност истината беше, че просто НИЩО не ги правеше щастливи. Боях се да не стана и аз една от тях. Защото моят път беше такъв, че да съм щастлива. Да намирам смисъл във всяко едно нещо, просто да се чувствам преизпълнена и усещаща пълноценно живота си.

Мечтаех... а и сега... да виждам повече усмихнати хора, да виждам надежда в очите им, да усещам оптимизъм, да виждам повече розови очила... мечтая... И надеждата ми нямаше как да умре, защото... Точно тогава...

В онзи мрачен, дъждовен, студен и безнадежден февруарски ден ми се случи чудо. Чудото на добрия жест и топлината на човешкото сърце.

Минавах покрай пазарчето с цветя. Винаги се заглеждам по тях. Букети, пъстрота, аромат, магия. Истинско блаженство и наслада за окото.

Поздравих една от жените, които продаваха там. Познавах я бегло. Винаги ми се усмихваше, когато минех покрай нея. Този път отново не пропусна. Широка усмивка от нейна и от моя страна. Последва комплимент за букета, който аранжираше в момента.

Тогава тя ме спря. Искаше да ми подари лалета. Не, запротивих се аз. Красиви наистина, но... защо? А тя просто настоя. Оправда се с това, че трябва да изпробвам трайността им. Съгласих се. После ми пожела хубав ден.

Хубав ли? Не. Прекрасен. Приказен. Вълшебен. Тази жена, с този жест, изпълни деня ми! Направи го необикновен. С невероятно милия си жест на доброта, сърдечност, човечност, внимание, позитивизъм. Даде ми надежда. Даде ми усмивка. Сътвори магия.

Просто защото превърна един сив, мрачен, студен, дъждовен февруарски ден в необикновен. И извади закътаното слънце от джоба ми. За да го постави обратно в сърцето ми. Където му беше мястото.

Facebook Comments

4 коментарa :

Gergana Lazarova каза...

Просто магия!

дамски блузи каза...

Дано само повече да няма студени и мрачни дни.

Анонимен каза...

Прекрасно!

Анонимен каза...

Видях и себе си в тази красива история!
Аз също изпитвам топлината на малкия жест...,онзи който те прави щастлив:)

Публикуване на коментар