страдание и удоволствие.

и да продължа по темата. 11 минути. парчета от книгата. любов. болка. страдание. този откъс е големичък. но си заслужава да му се отдели време. един добре даден урок. да се издигнеш над болката. и да направиш разликата.


- Какво знаеш за страданието и унижението, които носят много голямо удоволствие?

За пореден път не бе успяла да се сдържи. Ралф престана да яде пицата си.

- Знам всичко. И не ме интересува.

Отговорът му беше толкова бърз, че шокира Мария. Означаваше ли това, че всички знаят всичко, освен нея? Господи, какъв беше този свят?

- Опознал съм демоните си и тъмната си страна - продължи Ралф. - Стигал съм до дъното, опитвал съм всичко, не само в тази област, а и в много други. Но последния път, когато се срещнахме, стигнах още по-далеч, ала не чрез болката, а чрез желанието. Гмурнах се на дъното на душата си и сега вече знам, че все още искам хубави неща, много хубави неща от този живот.

Прииска му се да й каже: 'Едно от тях си ти, моля те, не тръгвай по този път!', но нямаше смелост. Повика такси и помоли шофьора да ги закара на брега на езерото - там, където преди цяла вечност се бяха разхождали заедно в деня, когато се запознаха. Мария се учуди, но нищо не каза - инстинктът й подсказваше, че може да изгуби много, въпреки че умът й все още бе пиян от случилото се предишната нощ.

Излезе от състоянието си на пасивност едва когато стигнаха до градината на брега на езерото, макар и все още да беше лято, вечерите бяха много студени.

- Какво търсим тук? - попита тя, след като слязоха от колата. - Духа вятър, ще настина.

- Много мислих върху това, което каза на гарата. Страдание и удоволствие. Събуй си обувките!

Тя си спомни, че веднъж един от клиентите й я беше накарал да направи същото и се бе възбудил само при вида на краката й. Нима никога нямаше да се избави от авантюрите?

- Ще настина - повтори Мария.

- Прави каквото ти казвам - настоя той. - Няма да настинеш, няма да се бавим много. Повярвай ми, така както аз ти вярвам.

Мария инстинктивно разбра, че той иска да й помогне: може би защото бе пил от горчивата чаша и смяташе, че я грози същата опасност. Но тя не желаеше да й помагат: беше доволна от новия свят, който бе открила и в който страданието не представляваше вече проблем. Междувременно обаче се сети за Бразилия, за невъзможността да срещне партньор, с когото да сподели този нов свят, и тъй като Бразилия бе по-важна от всичко останало в живота й, тя си събу обувките. Земята бе покрита с дребни камъчета, които веднага накъсаха чорапите й, но това нямаше значение, щеше да си купи нови.

- Съблечи си сакото!

Би могла да откаже, но от предишната нощ бе свикнала с радостта да казва ДА на всичко, което се появяваше на пътя й. Свали си сакото и затопленото й тяло не реагира веднага на студа, но постепенно тя започна да го усеща.

- Ще повървим. И ще поговорим.

- Но тук е невъзможно: земята е покрита с камъни!

- Точно затова; искам ти да почувстваш тези камъни, те да те наранят, да те заболи, защото сигурно си изпита¬ла, така както и аз, страдание, свързано с удоволствие, и трябва да изтръгна това от душата ти.

Мария понечи да каже: 'Не е нужно, на мен ми харесва', но продължи да върви бавно, а от студа и острите върхове на камъните ходилата й започнаха да горят.

- Една от изложбите ми ме отведе в Япония, точно ко¬гато изцяло се бях потопил в това, което ти нарече 'страдание, унижение и голямо удоволствие'. По онова време смятах, че няма връщане назад, че ще стигам все по-далеч и по-далеч и че в живота ми не е останало нищо друго освен желанието да наказвам и да бъда наказван.

В крайна сметка сме човешки същества, родили сме се с чувството за вина, страхуваме се, когато щастието се превръща в нещо осъществимо, и умираме с желанието да накажем другите, защото постоянно се чувстваме безпомощни, онеправдани, нещастни. Да плащаме за греховете си и да можем да наказваме грешниците - не е ли прекрасно? Да, чудесно е.

Мария вървеше, болката и студът й пречеха да се съсредоточи върху думите му, но тя правеше усилия.

- Днес видях белезите по китките ти. Белезниците! Беше си сложила много гривни, за да
скрие следите, но свикналите с подобна гледка очи винаги знаят какво да търсят.

- В края на краищата, ако всичко онова, което си преживяла наскоро, те кара да направиш тази стъпка, не съм аз човекът, който би ти попречил; нищо от това обаче няма връзка с истинския живот.

- Каква стъпка?

- Тази към болката и удоволствието. Към садизма и мазохизма. Наричай го както искаш, но ако си убедена, че това е твоят път, аз ще страдам, ще си спомням за желанието, за срещите ни, за разходката по Пътя на Сантяго, за светлината ти. Ще прибера на специално място твоята писалка и всеки път, когато запаля камината, ще си спомням за теб. Но няма да те потърся повече.

Мария се изплаши, реши, че трябва да отстъпи, да каже истината, да престане да се прави, че знае повече от него.

- Това, което преживях наскоро, или по-точно вчера, не го бях изпитвала никога по-рано. Плаши ме мисълта, че на дъното на падението бих могла да открия самата себе си.
Ставаше все по-трудно да продължават разговора - зъбите й тракаха от студ, а ходилата много я боляха.

- На изложбата ми в Япония, която се провеждаше в една област, наречена Кумано, дойде някакъв дървар - продължи Ралф, сякаш не бе чул думите й. - Картините ми
не му харесаха, но той успя да разчете посредством живописта това, което изживявах и изпитвах по онова време. На другия ден ме потърси в хотела и ме попита дали съм доволен, ако наистина бях, трябваше според него да продължа да правя това, което ми харесва, а ако не бях, трябваше да го придружа и да прекарам няколко дни с него.

Накара ме да ходя по камъни, както сега аз те карам да го правиш. Накара ме да почувствам студа. Благодарение на него открих красотата на болката, само че това беше болка, причинена от природата, а не от човека. Дърварят наричаше това шугендо, беше някаква вековна практика.

Каза ми, че той самият не се страхува от болката и това е хубаво, понеже, за да владееш душата си, трябва да се научиш да владееш и тялото си. Каза ми също така, че аз използвам болката по съвсем погрешен начин, което било много лошо.

Онзи неграмотен дървар смяташе, че ме познава по-добре от мен самия, и това ме подразни, но в същото време изпитах гордост, узнавайки, че картините ми изразяват точно това, което чувствам.

Мария усети как някакъв много остър камък поряза крака й, но студът беше по-силен от болката, тялото й се вцепеняваше и не успяваше да следи думите на Ралф Харт. Защо мъжете в този свят, създаден от Бога, се стремяха единствено да й покажат болката? Свещената болка, болката, съчетана с удоволствие, болката със или без обяснения, но все тази болка...

Раненият й крак бе настъпил друг камък, но тя сподави вика си и продължи да крачи. Отначало се бе опитала да запази достойнството си, самообладанието си, това, което той наричаше 'светлина'. Сега обаче вървеше все по-бавно, стомахът и мислите й се преобръщаха, гадеше й се. Прииска й се да спре, всичко това беше безсмислено, но не спря.

Не спря от уважение към самата себе си, можеше да издържи да върви боса известно време, защото това ходене нямаше да трае цял живот. И изведнъж й хрумна друга мисъл: а ако на следващия ден не е в състояние да отиде в Копакабана заради наранените си крака или заради температурата, която неминуемо щеше да вдигне, след като настине? Замисли се за клиентите, които я очакваха, за Милан, който вярваше в нея, за парите, които щеше да спре да печели, за фермата, за родителите си, които се гордееха с нея. Силната болка обаче прогони всякакви подобни мисли и тя продължи да върви механично, изпълнена с подлудяващото желание Ралф Харт да оцени усилията й и да й каже 'стига, можеш да обуеш обувките си'.

Но той й изглеждаше безразличен, далечен, сякаш това бе единственият начин да я освободи от нещо, което не познаваше много добре, което я бе привлякло, но щеше да остави у нея много по-дълбоки следи от белезниците. Макар и да знаеше, че се опитва да й помогне, и колкото и да се стараеше да върви напред и да показва светлината на силната си воля, болката не й позволяваше да изпитва нито благородни, нито най-обикновени чувства - беше само болка, която заемаше цялото пространство, плашеше я и я караше да мисли, че е на ръба и не може да издържи по-вече.
Но направи още една крачка.
И още една.

Сега болката като че ли нахлуваше в душата й и отслабваше духа й, защото едно е да играеш театър в пет-звезден хотел, гола, с водка, черен хайвер и камшик между бедрата си, съвсем друго е да стоиш на студа боса и камъните да режат краката ти. Беше объркана, не успяваше да размени нито дума с Ралф Харт, единственото, което съществуваше реално в нейния свят, бяха ситните режещи камъчета, с които бе покрита алеята между дърветата.

Но в мига, когато мислеше, че ще се откаже, я обзе странно чувство: бе стигнала границите на собствената си издръжливост и отвъд тях имаше празно пространство, в което тя сякаш се носеше над самата себе си и не усещаше какво изпитва. Това ли беше чувството, изпълващо покайващите се? На дъното на болката тя откриваше врата към област, различна от съзнанието, в която нямаше място за нищо друго освен за неумолимата природа - и за самата нея, непобедима.

Всичко наоколо като че ли се превърна в сън: слабо осветената градина, тъмното езеро, безмълвният мъж, разхождащите се двойки, които не забелязваха, че тя е боса и едва ходи. Не знаеше дали се дължи на студа или на болката, но изведнъж тя престана да усеща тялото си, изпадна в състояние, в което не изпитваше нито желание, нито страх, а само едно тайнствено - как би могла да го нарече? - тайнствено 'спокойствие'. Границите на болката не бяха нейните собствени граници, тя можеше да излезе извън тях.

Помисли си за всички човешки същества, които страдаха неволно, а тя предизвикваше собственото си страдание - но това вече нямаше значение, бе излязла извън границите на тялото си и сега й оставаше само душата, 'светлината', особен вид пустота, която някой някога е нарекъл рай. Съществуват страдания, които могат да бъдат забравени само ако успеем да се издигнем над нашите болки.




Facebook Comments

2 коментарa :

annamoritz каза...

hmmm....interesno....

Анонимен каза...

поздравления за добрия вкус.....:)

Публикуване на коментар