Неканената гостенка
Преди ме посещаваше редовно. Без да съм я канила и без да знам коя е. Просто нахлуваше в съзнанието ми, в душата ми, в живота ми...и след това си тръгваше, изневиделица пристигаше и отминаваше, до следващия път. Отначало не й обръщах особено внимание - бях улисана в задачи, срещи, крайни срокове и други неща от ежедневието.
След като се повтори на няколко пъти обаче започнах да се чудя какво се случва. Беше по време на пости и реших, че май нещо се преуморявам и комбинирано с по-умереното ядене се е получило отрицателно влияние върху моя организъм. Веднъж буквално изхвърчах от едно заведение, защото ми догадня от цигарите, хората, глъчката. Чувствах нещо като задушаване, загуба на равновесие, лека паника. Следващия път беше подобно.
Ходих на какви ли не лекари, защото ми беше ясно, че нещо ама наистина не е наред, но не можех да разбера кое. Дори реших, че съм бременна (няма лошо!) и отидох при гинеколога си. Този човек е много в час, и то не само по репродуктивните въпроси – каза ми, че съм се насочила в съвсем погрешна посока, а проблемът ми не е болка за умиране, защото всеки втори млад, амбициозен човек в големия, шумен град страдал от това...Сети ли се кое?
Да, така е – паническото разстройство. Еее, това ли било, си казах аз, значи не е сериозно заболяване, проблеми с мозъка, сърцето, значи нещата са в мои ръце и мога да ги контролирам.
Е, да, ама не, поне не в началото. Проявяваше се най-вече вечер и нoмерът да му избягам беше да се свия в леглото и като спра да треперя, просто да заспя. Оооо, как обичах съня тогава! И най—гадното не беше самата атака, а очакването, страха от следващата, от това, че ще дойде без да можеш да предвидиш кога, ще те остави разбита и ще си тръгне – за по-дълго или по-кратко.
Сега сигурно ще си помислиш, че съм кой знае какъв слабохарактерен, податлив на депресии тип, но не си познал. Силна и амбициозна съм, и имам не малко доказателства за това. Всъщност точно такъв е профилът на хората, страдащи от паническо разстройство, защото искат да постигат, знаят и могат повече, но това не винаги може да стане когато и както им се иска. И да уточня нещо – тук говорим за много лека степен (оф, не ми се мисли каква е по-тежката...)
Малко по малко посвикнах с мисълта за проблема си, но не и със самото чувство. Всеки път, когато се появяваше, бях ужасена и смразена и се стягах, сякаш щях да спра да дишам ако се отпусна и се оставя на чувството. Говорих с позната, психолог по професия, от която получих ценни, но и (честно казано) близки до акъла съвети. Не трябваше да се стягам, а напротив - не трябваше да мисля, че всеки момент онова нещо ще ме нападне пак, а че няма да се завърне никога повече. Трудно беше, почти невъзможно, но по едно време май наистина си тръгна. Така беше, или поне едната му форма.
Гадта просто се измени, като някакъв зъл Барбарон си смени формата, с друг вид, все така неприятен. Този път усещах въображаеми болки в различни органи на тялото си, но доста време ми трябваше да разбера, че става дума за чиста хипохондрия. Е, поне направих оборот на лекарите и аптеките. Намерих си оттдушник – нещо, което да обвиня, че е виновно за тая работа, ама беше лоша идея, защото все още тая лошо чувство към него, пък трябва да го правя всеки ден...
Барбаронът измени форма няколко пъти, но на мен наистина ми писна и взех на му намирам цаката. Споделих за проблема с роднини и някои приятели, защото ако хората около теб не са информирани няма как да разберат, по нищо не си личи, освен, че по някое време (уж безпричнинно) се сдухваш. Казвах им като имам пристъп и заедно гледахме да правим нещо разсейващо и весело, за да го забравя. Спомням си, че веднъж докато си варях чай с приятеля ми пеехме някакви арии, защото иначе си мислех, че просто ще спра да дишам и...край.
След време станах съвсем смела и само при лек признак, че неканения гост ще дойде пак или го игнорирах напълно и си казвах, че както ще дойде, така и ще отмине, или директно му ‘говорех’ и го предупреждавах хич да не ме притеснява, защото много добре знам кой е и с нищо не може да ме изненада.
Научих се да различавам истинската от въображаемата болка, да пъдя лоши мисли и да ги заменям с положителни, да се вземам по-малко насериозно и да гледам напред, а не назад.
Сама си помогнах, защото осъзнах проблема си и го приех. Имах сили да се отпускам, а не да се стягам, да пътувам, а не да се затварям вкъщи, да говоря, а не да мълча. Не бих казала, че съм изпъдила гадта на 100%, но ми се иска да вярвам, че скоро ще стане така, а и откакто дойде е отминала само (или пък цяла?) една година.
Това, което ме подтикна да напиша тази кратка изповед, е желанието да се обърна към други страдащи от проблема... а и да ми поолекне, защото за първи път така подробно разказвам за нещото си.
Хей ти, приятелко, искам да ти кажа, и то от личен опит, че паническото разстройство, поне когато е в лека степен, е нещо, с което можеш да се пребориш, и то без медикаменти, терапии и тем подобни, стига да хванеш юздите в свои ръце и да бъдеш смела и уверена в себе си.
След като се повтори на няколко пъти обаче започнах да се чудя какво се случва. Беше по време на пости и реших, че май нещо се преуморявам и комбинирано с по-умереното ядене се е получило отрицателно влияние върху моя организъм. Веднъж буквално изхвърчах от едно заведение, защото ми догадня от цигарите, хората, глъчката. Чувствах нещо като задушаване, загуба на равновесие, лека паника. Следващия път беше подобно.
Ходих на какви ли не лекари, защото ми беше ясно, че нещо ама наистина не е наред, но не можех да разбера кое. Дори реших, че съм бременна (няма лошо!) и отидох при гинеколога си. Този човек е много в час, и то не само по репродуктивните въпроси – каза ми, че съм се насочила в съвсем погрешна посока, а проблемът ми не е болка за умиране, защото всеки втори млад, амбициозен човек в големия, шумен град страдал от това...Сети ли се кое?
Да, така е – паническото разстройство. Еее, това ли било, си казах аз, значи не е сериозно заболяване, проблеми с мозъка, сърцето, значи нещата са в мои ръце и мога да ги контролирам.
Е, да, ама не, поне не в началото. Проявяваше се най-вече вечер и нoмерът да му избягам беше да се свия в леглото и като спра да треперя, просто да заспя. Оооо, как обичах съня тогава! И най—гадното не беше самата атака, а очакването, страха от следващата, от това, че ще дойде без да можеш да предвидиш кога, ще те остави разбита и ще си тръгне – за по-дълго или по-кратко.
Сега сигурно ще си помислиш, че съм кой знае какъв слабохарактерен, податлив на депресии тип, но не си познал. Силна и амбициозна съм, и имам не малко доказателства за това. Всъщност точно такъв е профилът на хората, страдащи от паническо разстройство, защото искат да постигат, знаят и могат повече, но това не винаги може да стане когато и както им се иска. И да уточня нещо – тук говорим за много лека степен (оф, не ми се мисли каква е по-тежката...)
Малко по малко посвикнах с мисълта за проблема си, но не и със самото чувство. Всеки път, когато се появяваше, бях ужасена и смразена и се стягах, сякаш щях да спра да дишам ако се отпусна и се оставя на чувството. Говорих с позната, психолог по професия, от която получих ценни, но и (честно казано) близки до акъла съвети. Не трябваше да се стягам, а напротив - не трябваше да мисля, че всеки момент онова нещо ще ме нападне пак, а че няма да се завърне никога повече. Трудно беше, почти невъзможно, но по едно време май наистина си тръгна. Така беше, или поне едната му форма.
Гадта просто се измени, като някакъв зъл Барбарон си смени формата, с друг вид, все така неприятен. Този път усещах въображаеми болки в различни органи на тялото си, но доста време ми трябваше да разбера, че става дума за чиста хипохондрия. Е, поне направих оборот на лекарите и аптеките. Намерих си оттдушник – нещо, което да обвиня, че е виновно за тая работа, ама беше лоша идея, защото все още тая лошо чувство към него, пък трябва да го правя всеки ден...
Барбаронът измени форма няколко пъти, но на мен наистина ми писна и взех на му намирам цаката. Споделих за проблема с роднини и някои приятели, защото ако хората около теб не са информирани няма как да разберат, по нищо не си личи, освен, че по някое време (уж безпричнинно) се сдухваш. Казвах им като имам пристъп и заедно гледахме да правим нещо разсейващо и весело, за да го забравя. Спомням си, че веднъж докато си варях чай с приятеля ми пеехме някакви арии, защото иначе си мислех, че просто ще спра да дишам и...край.
След време станах съвсем смела и само при лек признак, че неканения гост ще дойде пак или го игнорирах напълно и си казвах, че както ще дойде, така и ще отмине, или директно му ‘говорех’ и го предупреждавах хич да не ме притеснява, защото много добре знам кой е и с нищо не може да ме изненада.
Научих се да различавам истинската от въображаемата болка, да пъдя лоши мисли и да ги заменям с положителни, да се вземам по-малко насериозно и да гледам напред, а не назад.
Сама си помогнах, защото осъзнах проблема си и го приех. Имах сили да се отпускам, а не да се стягам, да пътувам, а не да се затварям вкъщи, да говоря, а не да мълча. Не бих казала, че съм изпъдила гадта на 100%, но ми се иска да вярвам, че скоро ще стане така, а и откакто дойде е отминала само (или пък цяла?) една година.
Това, което ме подтикна да напиша тази кратка изповед, е желанието да се обърна към други страдащи от проблема... а и да ми поолекне, защото за първи път така подробно разказвам за нещото си.
Хей ти, приятелко, искам да ти кажа, и то от личен опит, че паническото разстройство, поне когато е в лека степен, е нещо, с което можеш да се пребориш, и то без медикаменти, терапии и тем подобни, стига да хванеш юздите в свои ръце и да бъдеш смела и уверена в себе си.
17 коментарa :
Здравей и добре дошла от мен!
Трогна ме изповедта ти и да си призная изпитвала съм нещо подобно, даже на няколко пъти (когато стреса и неговите дразнители ми идваха в повече) главата сякаш щеше да ми експлоадира. Правиха ми ЕГ на главата и не виждаха от къде може да е проблема, защото всичко ми е в норма, само 2-3 показателя по-високи. Следващия път сърцето провериха - и там никакъв проблем... За себе си го обясних със стреса, който е виновника за повечето болести, забързаното ни ежедневие, безкрайните задачи и заседнал начин на живот, безкрайният негативизъм, с който опитват да те заливат от медиите и хората, които срещаш и изслушваш всеки ден.
Писах за някои начини, които мисля, че помагат да се освободим, да се отпуснем, но всеки трябва да си намери своите си начини да бъде щастлив и здрав.
Страхотно сте го написала!
Аз също страдах(или още страдам) от паническо разстройство, но потърсих помощ и нещата се пооправиха! Скоро не съм имала пристъпи, но поне вече зная как да ги контролирам! все повече хора страдат от такива разстройства, но повечето или не осъзнават какво им се случва, или ги е срам да потърсят помощ!
Успех на всички!
И хубав ден...
да си призная не бях се замисляла, че оплакванията ми, могат всъщност да са признак на нещо такова. аз от месеци съм с едно непрекъснато гадене. което ту го има. ту и аз не знам. спирам да го забелязвам. със сигурност го няма, когато се отпусна и се почувствам защитена за малко поне. благодаря ти за споделенето. накара ме да се замисля.
паническо разстрийство - от к'во е продиктувано, к'ва точно е причината. лесно е да се каже, че влиза изневиделица, заминава си и бързо се връща... винаги има причина за това. честно казано всеки изпитва някакъв страх, но от опит знам, че повечето страхове се дължат на разни тъпи предположения и въображението надделява над всичко разумно. лекове има срещу това разстройство. ето част от тях: НЕ ПРАВИ ПРЕДПОЛОЖЕНИЯ, НЕ ПРИЕМАЙ НИЩО ЛИЧНО, ПРАВИ НАЙ - ДОБРОТО НА КОЕТО СИ СПОСОБЕН, ОБИЧАЙ СЕБЕ СИ И БЛИЖНИЯ, ПРИЕМАЙ ХОРАТА ТАКИВА К'ВИТО СА И НЕ ОЧАКВАЙ НИЩО ОТ НИКОЙ. знай, че всички хора сме различни и действаме по различен начин; но това го знаеш много добре просто направи компромис със себе си и започни да го прилагаш навсякъде в ежедневието си, а когато спиш просто спи ....
Споделеният проблем ,понякога е на половина решен.Иска се смелост и е чудесно ,че ти си я намерила .ПОЖЕЛАВАМ ТИ само прекрасни моменти в живота ти и никога повече "паника".
Моля ви се помогнете ми. Мен не ме оставя вече почти петагодина. Пия антидепресанти и успокоителни и пак нищо. А съм човек със силна воля. Имам две деца и това гадно нещо ми пречи да се радвам на живота.
Спрете медикаментите-те няма да ви отведат до нищо хубаво,трябва да си помогнете сама/сам-обградете се с позитивно настроени хора,намерете си хоби,правете това,което ви се отдава най-добре,спортувайте,излизайте с приятели,имате две деца-прегръщайте ги по-често,целувайте ги-кажете им,че ги обичате...няма нещо,което да ви пречи да се радвате на живота :-) казва ви го човек,който се е измъкнал от това гадно нещо и то без медикаменти
Много благодаря на всички :) Най-ценното, което си извадих от всички разговори и съвети, е че трябва да приемам другите каквито са и да търся доброто в тях, като отдавна съм се научила да подхождам с добро към хората, дори и да смятам, че не го заслужават. А осъзнатия проблем определено е почти решен, но за това трябва и време, и воля. Иначе със съня нямам проблем, даже напротив - той е моят най-добър приятел. Много усмихнати и весели моменти на всички!
Много съм щастлива, че вече знам какво е това. Аз съм на 19 години и никой с когото споделих досега не беше наясно за какво става въпрос. Всичко е толкова точно описано, че чак не мога да повярвам! Колко се тормозех да разбера какво не ми е наред, между другото от известно време си мислех , че май всичко е вътре в мен , защото имаше моменти , когато си казвах " ами ако се случи точно сега?" ... И то се случваше...
Сега, когато вече знам, че наистина е така , наистина ми е пъти по-спокойно. Но страхът от следващия път, в който може да се повтори си остава :(
(Йоанна)
Да,миличка,страхът остава.... но вече знаеш ,че ще дойде и ще си замине ,знаеш го ,не му се давай! Пей ,танцувай,крещи..колкото и лудо да е то ,не го допускай да окупира мозъка ти с мисли,коя от коя по лощи...Мислех ,че минавам през ада....мислех ,че умирам .Справих се ,за жалост наистина "гадта" променя облика си и идват болките,сега мисля че имам язва,вчера беше схващане на лицевия нерв... та аз съм на 24! няма да му се дам,няма!проваля живота ми ,отношенията с хората,които обичам,приятните моменти -"ами ако се случи сега"....няма да се дам,ако иска да се превръща в каквото си иска,но ще продължавам да го отблъсквам от мозъка си .
Генетични изследвания доказват ,че еволюцията на хората с днешна дата се осъществява на 20 години.... докато преди е била на 200 и тн..... представете си с колко неща и колко промени се бори нашият мозък за да се осъвършенства,да се развие....приемето го като израстване,ако се преборим с това,то ни издига на стъпало по-горе,звучи нелепо ,но е точно така! Не се срамувайте от нещото ,защото напротив то дава по-бърз старт към висините на еволюционно ниво! Просто се справете с него!
Познати чувства и усещания ,минах по този път и мога да кажа ,че не е никак лесно и човек има нужда от разбирането и помоща на близките си ,защото ако се опиташ всичко това да го преглътнеш и се опиташ да извървип този път сама нестава.Така бех решила аз и на 4 мес вече задушаването и пристъпите ставаха на всеки час ,затова когато го усетите за първи път и след това се повтори ,споделяйте го ,нека заобикалчщите ви хора да ви помагат ,така е по бързо илесно да излезете от това състояние.
Здравейте, прочетох и открих себе си в написаното. И аз минах през този ад!!! Само човек, който го е преживял знае за какво става дума, в очите на останалите си просто поредната глезла, която едва ли не търси поредната доза внимание. Искам да кажа на всички,които се борят с този ужас: повярвайте в себе си, в това че единствено вие можете да си помогнете, излизайте, забавлявайте се, забравете за докторите и хилядите изследвание. Наистина физически нищо ви няма всичко е в главата ви успеете ли де се преборите с това ще видите, че както е дошло, така и ще си отиде от нищото... И запомнете ВИЕ СТЕ НАПЪЛНО ЗДРАВИ!Сигурно някои от вас ще кажат: " Да много е лесно да се каже", прави сте и аз така мислех, но след като изпих купища лекарства, от които нямаше никакъв ефект реших, че трябва да си помогна аз самата и чудото стана, бавно, но стана! Сега съм един наистина щастлив човек! Успех и кураж!!! :))) Neji
Чак сега разбрах какво ми е и на мен. Повяви се за пръв път преди няколко години. Ходих на лекар и каза,че е миниероподобен синдром.Пиех лекарства за световъртежа и антидипресанти,но ползата не беше кой знае каква. Стресирах детенцето си, постоянно ме питаше дали съм добре и дали не ми е лошо, беше ме страх да хода сама, особено пък да пътувам в градския транспорт или някъде,където има много шум и хора.После забременях с второто си дете и нещата поотшумяха. Сега "това нещо" пак започна да се появява. Снощи, след като си лигнах и се отпуснах,то дойде.И незнам как си отиде,но пак започвам много да се страхувам от него. Едно обаче ми е ясно- започвам да си мисля за нещо друго и ,че го няма ,и така поотшумава.
В началото реших ,че съм се побъркала,а ако споделя ще ме затворят в лудница :))!Сама без да споделям се "справих" с този проблем!Спасение има!Скъпа,намери нещо което те разсейва,когато усещаш симптомите,аз например чета психология,чета квантова физика,чета търговско право/това ми се налагаше :)/чета вестници ...и стигнах до извода ,че всичко е в главата-илюзия,измама и не е по-силно от мен,ако реша да го надвия..не всеки път се получава но с времето човек се научава!Веднага щом усетиш най-малко неразположение /ако си любознателна натура като мене/вземи нещо ,което ти е интересно и чети..концентрирай се така че външният свят да няма значение,а само книгата/списание,вестник/ в ръцете ти.Номерът е пълно отнасяне на мислите някъде там,където е интересно,въпреки тук..заплахата..сложно е но пробвай!Успех!А :) МИСЛИ ПОЛОЖИТЕЛНО,ГОНИ ЛОШИТЕ МИСЛИ ОТ ГЛАВАТА СИ :)
Здравейте на всички! Моят мъж имаше паник атаки, но много силни, няколко пъти стигахме до Пирогов за инжекции. Колкото и да се опитваше на ги контролира, беше неизбежно. Намерих един психиатър, който се занимава само с такива проблеми и вече 4 месеца минаха, не е имал атака, макар че отново не се чувства мн добре. Взима Ципралекс и това спира атаките, но му остава едно "лошо", което му е трудно да контролира. Не знам защо това се случва, откъде идва, какво представлява като феномен, но мое лично мнение е, че трябва много да се работи върху личността, психологически, за да се разбере, осъзнае и накрая елиминира. Понякога, обаче, не можем да си помогнем сами, защото понякога проблемът е твърде дълбоко заровен. В България вече има един метод, който би помогнал. Мъжът ми е твърде горд, за да опита, но давам сайтът тук, вслучай, че на някого му е интересно: http://www.familyconstellationsbulgaria.org/sastnost.html. Успех на всички и не губете вяра, НИКОГА!
Здравейте!
Благодаря, че тази статия я има! Именно тя постави началото на решаването на проблема при мен. Когато я прочетох за пръв път преди година си помислих много и различни неща. Най-напред бях много щастлива, че въобще разбрах какво точно се случва с мен, но усетих и една несигурност - дали и аз ще успея да се справя с това. Наистина звучи много странно, че само с добри мисли ще успееш да се справиш с нещо, което те измъчва физически. Но наистина е така! Дори не разбрах кога "нещото" си отиде. И не, че си е отишло, опитва да се върне, но аз му говоря. Казвам му, че сега просто не ми е до него. Ами така де, животът е твърде кратък, за да се занимаваме с глупости! Имах страшни проблеми, аз също се страхувах да ходя на шумни места, страхувах се да правя нещата, които обичам, защото се появяваше дори в момент на щастие, на по-силен смях дори, защото когато се разсмееш изведнъж, съвсем нормално, дишането ти се учестява и аз изведнъж се стрясках, мислех, че пак ми се случва. Но не е така! Защото просто вече не ми е до него! Ходила съм по спешни центрове, биеха ми диазепами, въобще какво ли не. То наистина се променя и това е нормално, защото ние се опитваме да се справим с него, променя се отношението ни към него. Борих се година и половина с този проблем и го победих като го игнорирах. Правете нещата, които обичате и не се страхувайте от него, намерете вашия начин и не пийте никакви медикаменти, защото те няма да ви помогнат. Ако все пак мислите , че ви трябват някакви лекарства, като за начало намерете някакво плацебо, внушете си например, че ви помага портокалов сок. Или нещо, което да можете да носите в чантата си, отначало ще посягате често към него, а в един момент ще установите, че дори забравяте, че е там. Всичко е до самовнушение, до самоконтрол.
Майната й на гадта! Няма да й позволя да проваля живота ми! Не й позволявайте и вие, защото тя просто не го заслужава.
Здравейте!
При мен нещата са може би малко по - различни. От година нямам точна диагноза за състоянието си. Миналият декември изведнъж започна да ме втриси, след това треската отшумяваше, потях се, мислех, че съм настинала. Така през няколко дни едно и също. Появяваше се само вечер.не обърнах сериозно внимание докато нещета не започнаха да се повтарят всяка нощ и то точно в определен интеревал и по един и същ начин. Не съм от тези, които тичат при личния лекар за всяко нещо; доста време мина преди да се реша да отида. Наистина бях зле. Вечер, обикновено около 18 часа започваха да ми изстиват крайниците, бяха ледено студени, вземах душ и лягах. След като съм спала два часа (точно два часа, независимо от часа в който си лягах) се появяваше треската. Не можех да спря да треперя каквото и да опитвах, а и я придружаваше почти 40 градусова температура, но никога под 39.След като треската отминеше някак, как и аз не знам, започваше другия ад - потенето. Всичко около мен ставаше вир вода. Но най - странното беше, че сутрин, след душа вече се чувствах друг човек - уморен, но добре. Нищо ми нямаше, нито ме болеше нещо. Така издържах около месец и половина, всяка нощ едно и също. Тогава се реших да отида на лекар. Направиха ми куп изследвания. Нищо. Минах през полмулог(3 пъти, със всички снимки и т.н.), през гинеколог (да не би да влизам в критическата на 33 години), през стоматолог, ендокринолог, сърдечно - съдов, уролог,...ооооо, през хематолог (3 пъти) - нищо. НИЩО. Единственото нещо, което не беше в норма, бе РУЕ - то (3 пъти по - високо от допустимото) и двойните левкоцити. Всички казваха, че има възпалителен процес, но никой не знаеше къде е той, никъде не се откриваше причина да мислим, че има такъв. Вкараха ме в болница, за да направят някакви вливания, бъбрека не бил нещо в ред, и евентуално да чакат да ме втресе, за да вземат проба и да разберат, ако могат причината. Е не би, нито ме втресе, нито бъбрека ми оправиха (че той дори никога не ме е болял дори). Единственото място където не ми бръкнаха бе главата ми. Но пък ми предписаха успокоителни. Изобщо дори не посегнах към тях. Но пък преди това изпих почти цяла аптека лекарства, включително и 4 вида антибиотъци и още куп боклуци , от които ефект нямаше. Кризите продължаваха, вече не всяка вечер, но продължаваха. И най - неочаквано спряха в началото на април, за да се появят пак преди месец, но с един нов симптом (позиви за загуба на съзнание). Как съм се отървала от това - не знам. Така няколко пъти. Сега отново нямам никакви пристъпи, но не знам докога. дано да е по - дълго време. Минах през какви ли не диагнози, коя от коя по - страшно. Но нито една от тях, нито се подтвърди, нито се отхвърли напълно. Сега търся начин да мина през ЯМР,дано поне там се разбере нещо със сигурност. Защото не зная докога ще мога да издържа.В началото не се плашех, не се плашех и после, просто ме хващаше яд, - яд, че не мога да контролирам собственото си тяло и че нищо не мога да направя. Поне открих нещо, вземайки дори един обикновен аналгин, по време на пристъп, нещата спираха по - бързо. Странно е, но е така. Ако някой знае как се нарича това състояние, моля да ми пише тук. Приемам всякакви съвети и препоръки. Благодаря предварително.
Публикуване на коментар