Доби Д. и високите токчета

Доби Д. беше едно чаровно момиче, което всъщност искаше да е момче. Защо ли я привличаше това? Какво повече имаха момчетата? Вероятно бе заради свободата. Те можеха да тичат свободно, без да ги стягат някакви сутиени и без да се притесняват дали ще подскачат смешно гърдите им. Можеха да се катерят по дърветата, да играят на фунийки, на мач и да дивеят по всевъзможен начин, без да се притесняват от рани и счупвания, даже това ги превръщаше в герои. Можеха да се смеят гръмогласно и да измислят всякакви щуротии, без да ги поучават, че това не трябва да го прави 'една госпожица'. О да, особено през 'онзи' период от месеца се появяваше неистовото желание да се бе родила момче!

Вероятно наистина беше заради свободата! Но пък силата и твърдостта им също бе примамлива. Те не плачеха за щяло и нещяло, не се срамуваха от нищо, особено не и ако някой се опита да им надигне полата в училище. Не им пукаше особено как изглеждат, как са облечени, нямаха проблема с чорапогащника и дали полата им ще лепне неприятно по него... Да бъдеш момче изглеждаше доста по-лесно и адски примамливо.

Обаче природата бе отредила друга роля за Доби Д. и тя, волю - неволю, трябваше да се справя с нея.
Когато порасна установи, че е доста женствена, което пък можеше да бъде и плюс. Имаше достатъчно ум в главицата и бе доста решителна и упорита, за да се справя с предизвикателствата, които изпращаше животът. Намери добра работа, в която се ценеше повече интелектът, отколкото красотата. Но пък кой може да устои на красотата?!! Нали за това мъжете обичат красивите жени, а жените - бижута, дрехи, места, изложби, филми и какво ли още не, стига да е красиво поднесено.

Доби Д. не беше красавица, но запази онзи особен чар и обаяние, които притежаваше от дете. Никога не се бе стремила да бъде в крак с модата, обличаше се спретнато и удобно. Удобното й облекло обикновено се състоеше от дънки и тениска или пуловер. Но когато започна работа трябваше облеклото да бъде и делово, пък и малко по-женско.

Наложи се да се замисли и за обувките. Винаги бе носила само удобни и равни, предимно черни обувки. Един ден се почувства доста неловко, когато клиент, който бе от редовните и обичаше много да се шегува, подхвърли
'Доби Д., защо си обула обувките на мъжа си?'
'Ето пак опряхме до мъжете, защо и аз да не мога да ходя на удобни и ниски обувки и все пак да приличам на жена?!!' помисли си Доби, но само се засмя и вдигна рамене.

Обикновено оставяше всички подмятания на въпросния господин да преминават покрай ушите й, без да обръща каквото и да е внимание, но този път реши, че е донякъде прав. Трябваше да се вземе в ръце и поне да се научи да ходи на обувки с висок ток! Получи пълна подкрепа от шефката, която бе дама от класа и винаги бе стилна, и съответно на ток. Съветът бе до работа да си идва на удобните обувки - все пак вървеше пеш и би било живо изтезание (не че не се беше пробвала, но до сега не намираше особен смисъл), а в офиса да се преформя в новите си убийствени черни ботуши с висок ток.

И ето още на следващия ден се възкачи на тях. Погледна се в огледалото и се одобри. Разбра защо дамите си причиняват това неудобство и се усмихна на резултата. Изглеждаше сякаш е смъкнала два-три килограма! Пък и полата изглеждаше перфектно с тях. Ето каква била тайната на красивите дами.
'Хмм, какво пък толкова, мога да се справя с това!', помисли си.
'Все пак имам една диплома и съм на път да взема втора. Всички жени го могат... аз съм жена значи би трябвало и аз да мога. Пък и все някога ще ми се наложи да отида на коктейл, на изискан ресторант, с рокля и както всички хора очакват с високи обувки.', нахъсваше се Доби Д.

Този ден всички колеги я забелязаха. Но как иначе, все пак изглеждаше подозрително по-висока и от нея се чуваше непривичното 'ток, трок, ток'. Получи повече комплименти, отколкото би получила през цялата година. Обикновено комплиментите я изнервяха, но днес не беше така. Почувства се като истинска жена...

Но тази идилия не продължи дълго. Наложи се да постои около час права на тези мъчители. А магично премахнатите с вълшебна пръчица килца все още си тежаха на мястото. Такава болка не бе изпитвала скоро - беше се опитвала всячески да я избягва. Сама си беше виновна, правеше го заради себе си! Никой не я беше карал. Усмихна се и се отпусна блажено на стола си и се залови с текущите задачки. Постепенно се почувства по-добре, отново можеше да ходи на тях, походката й изглеждаше естествена. Прецени, че не бива да се задържа дълго време права, поне докато посвикне. А дали щеше да свикне? Предполагаше, поне всички приятелки я окуражаваха и казваха, че с времето се свиква. Господата не го разбират това. Поне не и тези покрай Доби Д. Те не бяха от хората, които съзнателно причиняват болка на която и да било част от тялото си, не знаеха какво е това козметик, почистване на лице, кола маска и т.н.

Когато дойде време да си тръгва от работа Доби Д. отново обу "мъжките" си супер удобни ботуши и изпита невероятно облекчение. Каза си
'Заслужава си да носиш такива обувки и само заради простичкото удоволствие да слезеш от тях!'
Помисли, че тази малка радост не е достъпна за мъжете. Е поне за тези, които наричаме истински. Усмихна се при тази мисъл и тръгна с уверена крачка към вкъщи на своите удобни ниски обувки...