Доби Д. и мартенското време


Доби Д. се прибираше към вкъщи, когато заваля. Понамръщи се, но извади от чантата сгъваемия си чадър и го разтвори. Продължаваше да се набира по баира, когато започна да се сипе ситен сняг. Ускори крачка, защото предчувстваше, че баба Марта пак е приготвила някоя изненада и след малко ще започне с пълна сила да си тупа юргана. И се оказа права. Защо трябваше винаги да познава? От небето се засипа сняг на парцали. Стана доста студено, духаше вятър и чадърът успяваше да предпази единствено очите й от вече хоризонтално връхлитащите снежинки.

Доби не се предаде. Продължи с колкото може по-уверена крачка. Все пак бе трудно да върви срещу вятъра. Снежинките полепваха по панталона, все повече и повече, няколко даже влязоха в ръкава на ръката, която държеше чадъра, закачайки се. 'Няма да ни победиш!' Тя не воюваше с тях, знаеше, че няма смисъл. Засмя се на гъделичкането в ръкава си, което стигна до лакътя и изтръска насъбралия се по чадъра сняг. Той се посипа като водопад и Доби Д. се почувства като Снежната кралица - сякаш можеше да заповядва на снега. Усмихна се. Наоколо не се виждаше жив човек, само колите бучаха. Хората бързаха да се приберат на топло у дома. Бързаше и тя, защото само за десетина минути панталона вече лепнеше, усещаше как палецът на левия й крак се бори с нещо като локва в обувката.

В сюблимния момент, когато вече всичко по нея тежеше, със сетни сили се добра до входната врата. С пълна сила усети какво означава фразата 'моят дом е моята крепост'. В конкретния случай - нейната уютна и топла крепост. Напали камината - в случая климатика, запали огнището - в случая печката, за да си направи чай и се изтегна, блажено-суха и ободряващо-лека, на дивана. Вечерта в това положение винаги е приятна, особено когато навън бялата приказка продължава да се пише.

Сутринта бе очаквано красива. Доби Д. се любуваше от върха на крепостта на стелещата се наоколо белота. Помисли си, че мартенската баба колкото и да капризничи все разкрасява земята. Бе облякла дърветата в бяла премяна, бе затрупала всички разхвърляни боклуци, бе покрила всичко с искряща чистота. И все пак подготви бойните си "мъжки" ботуши, защото идилията на месец март можеше да бъде крайно подвеждаща.

Колкото и да се готвеше, не можеше да бъде достатъчно подготвена за лапавицата, която я посрещна навън! Бе някакъв ужас! Мокрият сняг се топеше и образуваше завидно пълноводни реки, които колкото и "мъжки" да бе обут човек не можеше да прекоси без жертви. Доби Д. харесваше ботушите си, бяха на служба при нея вече втора зима, не се пързаляха дори на лед (или съвсем леко). Пресметна наум кое щеше да излезе по-солено - да отиде до работа с такси, или да си купи нови ботуши. Беше виждала ботушите по магазините - правеха ги все по-женствени, с по-тънки токчета, без грам грайфер, накичени с всевъзможни кабзи, токи и други джаджи - скоро нямаше да си хареса подобни верни другари, така че изборът си беше предопределен и без да се напряга рано сутрин със сметки. Явно всички се подготвяха за глобалното затопляне и производителите вероятно смятаха, че няма да има нужда от стабилни, приземени зимни ботуши.

Този работен ден на Доби Д. премина спокойно. Валяха добри новини, вероятно защото седмицата си повлече краката с една такава и сега трябваше да се поддържа градусът на настроението. Обаче баба Марта се опитваше да го развали. Беше една такава намусена, сивата й усмивка с нищо не предвещаваше идването на пролетта. През този ден Доби разбра защо мъжете толкова мърморят за женския месец. Зарадва се с пълно сърце, когато по обед Слънчо се опита да се усмихне през прозореца. Бе толкова плах, а това не беше добър знак. Сякаш бабата се готви да го погне с метлата... и го направи. След около петнадесет минути заваля сняг и то какъв! "Обилен снеговалеж" му казват по телевизията. Тъкмо беше се постопил снегът и сега наново започна да се трупа. Но странното беше, че в западната стая на офиса валежът изглеждаше наистина силен, на едри парцали, а в източната - кротък и дребен. Дали баба Марта нямаше два юргана и две тераси?!

Както беше започнало да вали така и спря - изненадващо. Слънцето се показа, този път по-смело, после бабата явно пак го подгони. С две думи - шантаво време!

'Времето било като нас!', помисли си тя. 'Дали? Ние чак толкова бързо ли си сменяме мненията и настроенията? А дали някой не ни предизвиква? Със самодоволна усмивка, може би?'
Кой да ти каже, важното беше че не валя повече.

Доби Д. си тръгна към дома като се двоумеше дали да вземе такси отново, или да върви нагоре по баира. Никак не бе сигурна, че баба Марта няма пак да си покаже рогата, а тя си беше оставила чадъра вкъщи. Тръгна си беззащитна по тротоара. Не съжали за поетия риск, струваше си всяка крачка! Залезът беше невероятен! Имаше облаци, които се изнасяха в южна посока. Те бяха оцветени в синьо-лилаво и бързо променяха цвета си. В далечината небето бе топло-оранжево, което преливаше нагоре в тъмно розово. Нищо в живота не се повтаря съвсем същото, това важи и за залезите. Този беше от най-красивите, които е виждала и щеше да му се наслади докрай. Почувства се щастлива! Имаше около половин час път и то срещу тази приказна красота. Явно баба Марта, колкото и своенравна да беше, разбираше от красота! И май искаше да даде някакъв урок.

Хората наоколо сякаш не забелязваха залеза. Дали пак бързаха да се приберат в топлите си домове? Дали не бяха приключили със задачите си за деня? Дали просто не им стискаше да бъдат щастливи?

Доби не бързаше, не и днес! Смяташе да приеме този неочакван подарък от добрата баба. Имаше цялото време на света, за да се наслади на този красив миг. Да, щеше да има и други залези, но нямаше да са като този...


Facebook Comments

3 коментарa :

Анонимен каза...

много нежно и много оптимистично, прочетох го с удоволствие

Анонимен каза...

Жалко,че хората невинаги забелязват малките неща.

Анонимен каза...

Това се казва: "да живееш тук и сега"!!!!

Публикуване на коментар