Ученичката, Легенди от Видинския край

уикендът ме изпрати в село Салаш (на границата със Сърбия) и оттатък граничната линия. а на връщане в Белоградчик. за първи път на скалите се изкачих като чавдарче. нямам спомен от възприятията си тогава. но имам ясен спомен за вечерите, в които притихнала слушах топлия глас на дядо да ниже легендите за тез места. преди години затъгувах за тях и се зарових из бумагите. успях да намеря книгата Шепот от вековете. Легенди от Видинския край, списана от Георги Попов и Кръстьо Джонов. и провокирана от разговорите на връщане в колата, ми хрумна да споделя парче от нея, за да се носи легендата отново..

19. Ученичката
Георги Попов

Тоя ден младият дервиш Абдията беше неспокоен. Дори в молитвите си към аллаха не виждаше друго освен нейния образ. И аллах сякаш се беше отказал от него. Похлупил очи към земята, мисълта му бягаше по алеята за горския извор към шубраците на Любовния камък. Устните му механически и захласнато мълвяха някаква молитвена наустница, но в жарещия му поглед се мяркаше тя — ученичката от килийното училище на гърбавия даскал. Такава, каквато я познаваше, каквато я срещаше по чаршията и горе на камъка, където тя се виждаше всяка вечер с един младеж. Заруменялото светло лице, от което усмивката не слизаше, трапчинките на розовите бузи, разплетените коси, сресани на път, облите скули, изопнатият сукман, тя, дъщерята на Станоя коюмджията, който държеше дюкян на пазарската улица, не излизаше от ума му.

А молитвеният дом не беше далеч от килийното училище. Делеше ги само малкият сокак. И Абдията, седнал на пейката под големия орех в празните сутрешни часове, чуваше високия гърлен глас на гърбавия даскал, който учеше децата, вслушваше се в шума, който идваше от школото, и в почивките между часовете, чуваше гласове, като при разроен пчелен кошер.

Понякога в малката джамия на текето в сънна унесеност го приспиваше словото на хаджията. До него в молитвена преданост слушаха наредени и другите братя дервиши Мекуш, Мустафа, Кабул, Юсуф и още други с големи бели кауци на главите, коленичили в молитвено бдение. Чок шей — мислеше той, но мисълта му бягаше там горе, към онзи усамотен камък, където беше видял Латинка — школничката от килийното училище да се гуши в пазвите на момъка и да разменя ласките си със сина на Бино казанджията.

Този ден той не успя пет пъти да измие очите, ушите и нозете си и толкова пъти да се моли на аллаха. Мисълта му беше заета другаде. И след Акшам намаз той дебнеше да се отскубне от високата ограда на текето и да отиде там, в гъстия шубрак при Любовния камък. Слушаше потайните слова на влюбените, гледаше с пламнали бузи и кръвта му биеше по слепоочието, сякаш ще потече по гладкото му чело. Дебнеше ги като звяр, който чака газелата на водопой, а в погледа му, див и несвястен, беше изписана бяс.

Безсилен беше да направи нещо повече и това го влудяваше. Левент беше Милотин, с широки плещи и здрави ръце, мечка да хване, ще я събори. А той Абдията, беше нисък слаб и кощиляв младеж.

Аллахън иши — мислеше той. — Щом не може така, хитростта ще помогне. И той на другия ден се запъти право при каймакамина на града. Наклевети невинния младеж в бунтарски сплетни, за които синът на Бино казанджията не беше и помислил. Бунтува хората от църковната махала, каймакам ефенди, срещал се с хората от дружината на хайдут Велко, хули аллаха и дига гяурската си глава срещу свещения ни падишах ...

Още същия ден Милотин беше запрян в кумбите на крепостта — влажни, тъмни и неприветливи. Може и да го пуснат — мислеше Абдията, — но тази вечер Латинка ще бъде моя ...

Вечерта, когато луната показваше бледия си лик над Венеца и меката светлина обля студените скали, Латинка се отправи за срещата със своя любим горе на усамотения Любовен камък. Но вместо любимият из шубраците изскокна, като дявол из въртоп, преоблеченият дервиш. Той впи ръце в младата й плът, но тя с един замах се откопчи от нечистите му ръце и с разкъсана блуза полетя като стрела към панаирската ливада. Абдията, разгневен и настървен, хукна след нея. Широката му дреха се мяташе по драки и шубраци, парчета се късаха от халата, но можеше ли да стигне подгонена сърна? Докато той прекосяваше ливадата, девойката беше стигнала пред изправените скали. Грохнала от умора и уплаха, сърцето й биеше сякаш ще изхвръкне от младежките гърди. Но друг избор нямаше. С продрани нозе, с оросено от кръв лице, издраскано от шипки и глогинки, тя започна да се катери между процепите на отвесните скали. С тряскава бързина хващаше треви и шубраци, ронеха се камъни под ръцете й, но тя бързаше да изкачи скалата и да се скрие в затулената пещера. А беше чувала, че горе по скалите в задънена хралупа живееше отколе мечка стръвница. Но по-добре мечка стръвница да ме разкъса, отколкото да се оставя в ръцете на разбесуваният дервиш — мислеше уплашената девойка.

Опряна на скалите, с разтуптяно сърце, задъхана и бледа, с последни усилия тя прехапа ръба на скалата и отмаляла се отпусна върху площадката. А под нея пропастта зееше като отворен кладенец. Едва се съвзела, тя чуваше, че отдолу дервишът напира, шумоли между драките и с усилия се катери по склата. Но в този момент, когато дигна глава, Латинка с ужас забеляза, че срещу нея, като сянка се провира между камъните и дървесата огромното туловище на мечката стръвница. Дали беше подушила човешкия мирис на младата плът или случайно минаваше? Но щом зърна девойката, от уплаха или що, мечката се изправи с целия си ръст и ревна така, че цялата околност потрепера.

Вледеняващи тръпки полазиха по тялото на Латинка. В страха и изумлението си тя с отчаяние прошепна: Боже, смили се... Певърни ме в камък, зад мене е дервиш, отпред мечка ме дебне...

Повече нищо не можа да каже, защото в тоз миг чудото стана. Всичко наоколо сякаш с един замах се вкамени. Замря сърцето на девойката с поглед, отправен към светналия град, откъдето чакаше Милотин да дойде на помощ. Дервишът също се превърна в камък, така както беше спрял до изправената скала. А мечката в целия си ръст и до ден днешен стои като паметник над дефилето.

Когато пуснаха невинния момък от крепостта Хумба и той научи за нерадостната участ на своята любима, заплака и сълзите му като две бистри струи потекоха като прохладно изворче из дефилето. Там чешма се изгради и от чучура рукнаха бистри като сълзи чудотворни води. От този момент чешмата се помни с най-хубавта вода наречена Субашин (истинска) вода...

прочети повече ..

«Събуди се, разтърси се»

последните 20+ дни изкарах на ръба на изтощението. на няколко пъти изпусках юздите на лудо препускащото ми ежедневие. нагърбена с безброй задачи, умението ми да се фокусирам и да смогвам, нещо, което бях тренирала през годините, бе на път да ме напусне. накратко, бях уморена и изтерзана. стресът бе надвишил границата, която съм свикнала да понасям. едва ли ти казвам нещо ново, направо си е обичайно. и както често става, точно в този миг ти се спуска дали човек, дали събитие, от което да се поучиш. а при мен дойде в комбинация от двете. един емайл ме посвети в знанието, че Свами Джотирмая пристига през март в България за национално турне.

кой е Свами Джотирмая? и какво турне? тук следва малко пред-история. Изкуството да живееш или Art Of Living, комбинацията от тези думи, за първи път я чух при посещението на Шри Шри Рави Шанкар в България. половината ми приятели бяха в зала 1 на НДК и ме заливаха с впечатления. тогава изпуснах мига. но не се мина много време и получих покана за вегетариански готварски курс. втората ми среща бе определено много вкусна. Кусум Ма, жената, която от дълги години готви на Шри Шри по време на визитите му в Европа, бе в София, за да изнесе 3-дневен-готварски-курс. този път и аз бях там. и готвих, и рецепти писах. и се забавлявах. и нови приятели срещнах. бях омаяна от енергичната и сърцата Кусум Ма и нейния съпруг. тогава чух за първи път името Свами Джотирмая. през изминалата година той на 3 пъти идваше в България. но все нещо се случваше и аз не успявах да се включа. ала ето назрял е момента. въпреки че за пореден път овладях живота си, желанието ми е да не се стига повече до такова положение. практичната страна в мен, която е силно заложена и изпитва истинска досада да слуша празни позитивни слова, се нуждае от практични умения. да практикува спокойствие, йога и дишане.

и да кажа няколко думи за него, Свами Джотирмая е ученик на Шри Шри Рави Шанкар, посветил живота си на другите, той пътува по цял свят и преподава практични умения. [точно това, от което аз се нуждая]. в 3 дни x 2 часа той работи с всички в залата върху наместване на фокуса, пречистване от стреса, балансиране. също и върху древната дихателна техника Сударшан крия, при която организмът се освобождава от токсините.

под надслов «Събуди се, разтърси се» турнето на Свами Джотримая започва след броени дни, на 18 март в Габрово и завършва на 27 април в Сливен. в списъка са 30 български града и един куп безплатни лекции. програмата по дни и градове е налична на страниците на artofliving.bg

когато научих, че Свами Джотирмая ще е отново в България, за себе си аз вече знаех, че на 11, 12, 13 април, ще съм в зала 3 на НДК и ще поема дозата мъдост и практика, за която съм готова.

worst moments are my best opportunity.

прочети повече ..

не купувайте, братя българи.

в разстояние от няколко дни ми се случиха няколко на брой неща, които спокойно могат да минат под един знаменател.

и така, седнах в пицарията срещу Плиска. не беше пожелание, беше по работа. там с големи букви върху стъклото е написано WiFi. супер, значи ще мога да си свърша работата. друг път! тяхното WiFi не работеше. обърнах се към сервитьорката за помощ. отговорът беше: Не разбирам. Не мога да помогна. Не знам как. тъй като това не ми вършеше работа й предложих да се посъветва с някой друг от персонала. или да се обади на управител. да намери рутера. да го рестартира. дадох й доста варианти. но не. коментарът й продължаваше да си е все същия. в допълнение: Не мога. Това не моя работа. определено ме издразни с глупавото си поведение. но нямаше как. опитах се да свърша каквото мога и без интернет. друг е въпроса колко успях.

следваща случка. влизам в Orange в Sky City. тръгвам към щанда с музика и една продавачка се засилва да ми помага. обяснявам й, че търся детски песнички от добре познатото ни минало. че подаръкът е за мама и нейното бебче. показва ми 2-3 варианта, които имат съвсем малко общо с това, което търся. и аз продължавам сама търсенето. след малко ме засича пак на един рафт. и пак се опитва да си предложи помощта. този път търся бг музика за приятели в чужбина. пак помощта й не е адекватна. но аз махвам с ръка и й казвам нещо мило. тя обаче ме запокитва с изнервен коментар : че очевадно не знам какво точно търся, и че явно няма как й да го намеря. това се случва, след като съм я подминала вече. след което се обръща към нейна колежка и започва да ме коментира. успяха да ме ядосат, съответно споделих мнението си за това поведение на колежките й на касата. те проявиха искрено разбиране и съчувствие. опитаха се да оправят нещата. бяха мили. евала! предложиха да ме компенсират. определено си излязох от магазина по-малко разярена.

продължавам нататък. влизам в една аптека в Студентски град. аптекарката си води личен разговор по телефона. търпеливо я изчаквам да приключи. но за моя изненада, тя не го прави. продължава да се обяснява по телефона. и тук вече чашата преля. просто се обърнах и си излязох.

и ще го направя пак, и пак. и всеки път, когато получа не-адекватно поведение от човек, който очаквам да ме обслужи и да получи за това моите пари.

когато кризата започна да навлиза по нашите земи си мислех, че ще настъпи промяна в качеството на обслужването в България. уви, забелязвам по-скоро изключения, отколкото истинска качествена промяна. и отчасти го отдавам на факта, че сме една много търпелива нация. която няма нищо против да я тъпчат. даже и когато са свои.

и ако до сега понасях стоически да ме правят на луда, то аз бях до тук. преди години един български политик предизвика народа с думите: Братя българи, не купувайте. с кеф ще последвам съвета му и няма да купувам от не-любезни продавачи, сервитьори и каквото там ми се изпречи на пътя. парите ми си струват да бъдат дадени на някой, който ги цени колкото мен поне.

докато вървяха сценките, които вече описах. имах и друг опит. съвсем различен. и точно заради него, другото изпъкваше още повече. влизайки в един хранителен магазин на Граф Игнатиев, този до ресторанта 13 стола, посегнах към рафта със сосове. тъкмо си мислех, че съм намерила най-после един много специален сос и продавачката го грабна от ръката ми. погледна нещо на етикета и заяви бойко, че това няма да ми го продаде. изгледах я все едно е извънземна. тя обаче остана невъзмутима и каза, че срока му е изтекъл. и че ще се радва да ме види след 2 дни, когато ще получат новата стока. също каза, че ще се погрижи тази стока да бъде прибрана. останах втрещена. и ще се върна пак в същия магазин. защото явно им пука какво продават.

така правя и в салона на Венера, този в Редута. винаги се връщам при Ваня, моята маникюристка. не само защото е добра, а и защото винаги помни историите ми. и винаги пита какво се е случило. все едно съм била и вчера при нея. а понякога минават месеци преди да се видим. и знам, че това не е отношение само към мен. наблюдавала съм я и с другите й клиенти. просто знае как да те накара да се почувстваш специален. и си заслужава бакшиша до стотинка.

ако искам нещо да се промени, всичко е в мои ръце (и в твои). иска се просто да поощрим, който заслужава. и на принципа на естествения подбор, ще останат само тези, които наистина го могат.

прочети повече ..

Пазител на (българската) Традиция

колкото повече скитам по света, толкова по българка ставам. толкова по отчитам какво си имаме у дома. вкусни манджи, напевни песни и много цвят, втъкан в черги, килими и глина. и колко още много има, за което дори не подозирам.

традициите са отражението на един народ. онова, без което той трудно би оцелял по време на войни и кризи. те (традициите) са се предавали от поколение на поколение. достатъчно дълго във времето. че да се сраснат с бита на един народ.

и тъй като е ред на нашето поколение. да запази и да обогати оставеното като обичай, занаят, фолклор от нашите предци, и да го предаде нататък. само от нас зависи какво ще се шири по българските земи по нататък във времето. можем да го направим, нека го направим. да подкрепим нашите майстори, нашите художници, нашите музиканти.

само преди броени дни стартира национална инициатива под наслов : Пазител на традициите (2010).  А.Р.И.З. 7 = Асоциацията за Развитие на Изкуствата и Занаятите е инициатор на идеята, за което (Евала). подбрани са по 4 пазителя в 3 традиции : Занаяти, Фолклор и Изобразително изкуство. опитах се да извадя по няколко думи за всеки един пазител на традицията. ще се изненадаш колко малко знае чичко Google за тях, и колко нарядко са техните снимки. а те заслужават вниманието ни:

номинации в категория Занаяти

(1) Иван Нешев Длъгнев, майстор грънчар от Троян, който е в занаята от 30 години. изработва изделия с традиционни форми и украса.

(2) Христо Топчиев, смолянски майстор гайдар и гайдаджия, който изработва красиви чанти за гайди, като за украсата им използва старинни мотиви.

(3) бай Минчо Минчев от с. Могилица, майстор-дърворезба, прави заструзи, бъклици, бурета, бурилки, каци и дървени тавани слънца, а щом влезем в неговото село ни посреща неговата композиция от 4 метрова дървена лъжица и 56 литрова бъклица.

(4) Петър Лазаров, или Петьо Гайдата, онзи майстор от етнографския комплекс, който всички помнят. един от най-излъчващите и харизматични майстори на Стария Добрич.

номинации в категория Фолклор

(5) Ангел Добрев, преподавател по гъдулка, съпровод, камерна музика във Факултета по начална и предучилищна педагогика при Софийския университет.

(6) Светла Караджова, дъщеря на Надка Караджова и нейна достойна последователка, диригент на квартет Славей, и соло певица в Мистерия на българските гласове, и Големите гласове на България.

(7) Ради Радев, хореограф на Шопския ансамбъл, извел го до най-високите върхове на танцовото и музикално изкуство.

(8) Иван Тодоров, художествен ръководител на много танцови колективи, години наред. танците, който е създал са много, Джиновски танц, Шопска сюита, Общобългарска ръченица и още доста.

номинации в категория Изобразително изкуство

(9) Даниела Данова, художник, който итерпретира народни обичаи, кукери, фолклорни празници в творбите си.

(10) Надежда Кутева, дъщеря на Филип Кутев, добре познат художник, който изследва – по своему – нашето фолклорно наследство и създава поредица от цикли, пресъздаващи българските обичаи, обреди.

(11) Самуил (по-известен като Сули) Сеферов, художник, завършил живопис в Художествената академия и е един от най-титулованите ни съвременни хуожници.

(12) Любен Пашкулски, художник, съсредоточил вниманието си върху стенопис, мозайка и керамика, а напоследък работещ и в областта на графиката и акварела.


благодаря ти, че отдели от времето си на българските традиции, българския фолклор, българското творчество и българските занаяти. твоят глас за Пазител на Традициите (2010) е ценен.

прочети повече ..

Slow Food, изкуството на бавното хране.

първоначално посрещнах fast food, бързата храна, с възгласи на радост, че намерила съм начин да нахраня глада в съкратената обедна почивка. последваха пиците на парче, от които на всеки италианец би му прилошало, хот дога, дюнерите и картонените мазни картофки.

заета или просто понесена от забързаното темпо на тълпата, спрях да мисля с какво се храня, откъде идва храната ми и храна ли е изобщо това, с което пълня стомах.

питах се може ли изобщо да променя нещо? и отговорът не закъсня, нищо че не бърза. и носи недвусмисленото име Slow Food, изкуството на бавното хранене.

бавното хранене е обратното на бързото. fast food културата, бързото хранене, е на доизживяване, заместенo от принципа Le vie est un chanson, Животът е песен. до скоро се учехме как да бързаме, а сега ще се учим как да се наслаждаваме на добрата храна.

началото на бавното хранене било поставено през 1986, когато Карло Петрини, италиански журналист пишещ рецензии за ресторанти и вино, научил, че ще отварят ресторант от веригата McDonald's близо до площад Испания в Рим. като признат любител на добрата кухня, той се възмутил и организирал протест. оттам се тръгнало.

философията на Slow Food е заключена в три прости думи: Good, Clean and Fair. вкусно, чисто и честно.

бавното хранене застава в защита на правото ни на вкус. храната се вкусва, не се яде. добрата храна, приготвена с нежност и любов по стари и изпитани рецепти, е възнесена в култ. храненето е ритуал, на който се наслаждаваме бавно, с удоволствие и задължително в компания.

чистотата е напомняне, че най-добрата храна се приготвя от екологично чисти продукти. а честността е свързана със създаването на условия на труд, при които прозводителите получaват справедливо възнаграждение за своя труд.

през 1999 се прави още една крачка напред. миниатюрното градче Кианти в Тоскана става първия cittaslow, бавен град. последват го Бра, Позитано и Орвието. скоро вълната залива Италия, където бавните градове са вече 42. (и аз без да знам всичко това съм била в 2 от тях).

бавните градове са места, в които всички се стремят да запазят бавния ритъм на живот и традициите, в най-неподправения им вид. жителите им не наброяват повече от 50 хиляди души. няма движение на коли в центъра, няма да срещнем McDonald's, нито големите вериги супермаркети. но пък ще станем свидетели на празници, посветени на виното, сирената и ястията, приготвени по стари бабини рецепти.

последователите на Slow Food са навсякъде. в Англия, Германия, Австрия, Испания, Португалия, Полша. бавни градове никнат като гъби и на другите континенти, ще ги срещнем в Бразилия, Австралия, Япония, Ливан, Мексико. дори и в САЩ, откъдето тръгва fast food културата, може да видим (логото на бавното хранене) охлюва в 42 щата.


в България все още си нямаме бавен град (поне не официално), но пък се прославихме със зеленото сирене от Черни Вит, оценено от Slow Food като уникално за целия Балкански полуостров. и си имаме Пъстра Tрапеза, кулинарният фестивал, който обикаля България надлъж и нашир, и събира стари бабини рецепти.

имаме си и 85 члена на Slow Food, организирани в 8 конвивиума. местни структури, които се стремят да запазят традициите, свързани с храненето в техния си географски регион, като подкрепят местните производители на храна, организират пазари на местни стоки и фестивали.

100 хиляди члена на Slow Food в 132 страни разнасят всекидневно политиката на бавното хранене, наслаждавайки се на живота, без да поглеждат нервно часовника.

наш ред е да преоткрием вкуса и аромата на бабината ни кухня, и да застанем зад обикновеното земно удоволствие.

прочети повече ..

Да подкрепим България!

Замисляли ли сте се понякога, как едно време хората са се организирали? Как например България е извоювала свободата си? Как един обикновен човек, примерно Левски, се е вдигнал и е обикалял от селце в селце и от градче в градче (пеш), за да създаде своята комитетска мрежа? Как всички са му повярвали и как така в уречения час всички са се вдигнали заедно обединени от общата кауза? Как така на никой не му е хрумнало, че може и без него? Как така в този ден никой не е бил зает с 'много важната си работа'? Колкото по-сериозно се замислям, толкова повече въпроси без отговор остават в мен?

От друга страна пък обикаляйки България и Европа (засега) пак си задавам въпроси и недоумявам, как така на никой в тази държава не му хрумва как да печелим от природата ни. Не да я унищожаваме и застрояваме, а от това, което имаме. А то повярвайте ми е ужааасно много. Сега се сещам, например, как в Гърция ни закараха да едно поточе и ни обясняваха как това било езерото на Афродита и ни баламосват там с 10 минутна беседа, а ние като луди си плискаме лицето за подмладяване и накрая с усмивка плащаме 5 евро?!? И още куп подобни примери.

Та затова като разбрах, че организаторите на „Новите седем чудеса на природата”, са включили и телефонно гласуване, реших да Ви информирам за това. Т.к. две седмици нашите Белоградчишки скали водиха класацията, това означава, че все пак имаме реален шанс да спечелим приза. Да, знам, някой ще си каже 'и какво?' Ами най-вероятно нищо, но все например в света България може да се свързва с нещо друго различно от Христо Стоичков. А пък и току виж и някой започне да отделя средства за съхраняване на нашето природно и историческо наследство, което имаме, и да бъде използвано подобаващо.

Та Белоградчишките скали може да подкрепите до 7 юли освен чрез Интернет сайта www.new7wonders.com, за което ви е нужен e-mail, и чрез новооткритата международна телефонна линия също може да гласувате за Белоградчишките скали, които участват в световната класация 'Новите седем чудеса на природата'. Гласуването се извършва на телефон 0041 77 312 40 41, след края на съобщението се чува тон, след който се въвежда 404, което число съответства на кода на Белоградчишките скали. Обаждането се таксува по стандартна международна тарифа на съответния оператор.

Аз лично гласувах, чрез всичките си e-mail-и и се обадих, ей така, за да се почувствам добре, че може би допринасям за представянето на страната ни на първо място и на природата ни.

прочети повече ..

Красивата България

в началото, в самото начало, когато Бог създадал Земята, той извикал при себе си народите на Земята. всички те пристигнали и Бог започнал щедро да раздава: океаните, моретата и футбола на англичаните, планините на австрийците, равнините на руснаците, танците на испанците, музиката на италианците и виното на французите. българите пристигнали последни, защото имали много работа за вършене. Бог ги приел, усмихнал се и казал: Няма да позволя да си отидете с празни ръце, затова ще ви дам по-малко от всичко, което вече дадох на другите народи.

така завършва легендата. и така започва клипа за България и нейните чудеса, предназначен за чуждата публика. който си заслужава да се види и да се препрати.

<Красивата България>

прочети повече ..

из Историята на Древните българи

покрай поредицата Какво сме дали на света? изчетох какво ли не по темата. и добри и не толкоз добри неща. най-забавното е, че никой не ни хули за миналото ни и за делата ни. не се налага. ние сами се хулим. нещо като предпазна мярка. ако започнем първи, ще пресечем мерака на чуждите.

в търсене на поредното българско славно дело попаднах на блога на stalik.wordpress.com. въпреки че матералчето беше дългичко останах като закотвена до края. а после започнах отначало и пак и пак.

става дума за откъс от книгата на Стефан Цанев : БЪЛГАРСКИ ХРОНИКИ. позволих си да го копирам и да го предоставя на вниманието ти.

Из мъглата на вековете
Древните Българии
2137 г. пр. Хр. – 668 г. сл. Хр.

Българите — това е народът, който имаше всичко, което е пожелавал; те вярваха, че светът е открит за тях; те никога не се съмняваха в победата си; това е народът, на който се учудваше светът.
Магнус Феликс Енодий[1], 486 г.

Едва ли има на света друг народ, който така слабо да познава своята история.

Ние имаме големи учени историци, издадени са мону­ментални исторически трудове, но академичният им научен език е недостъпен за простосмъртните, а учебниците по история са написани толкова скучно, сякаш авторите им са имали едничката цел: да накарат българчетата, още едва проходили, да намразят историята на своя народ – и за съжаление, тази цел е вече почти постигната;

от друга страна това незнание се дължи и на многократното пренаписване на историята, нагаждайки я всеки път към интересите на властващата политическа сила, та човек не само ще се обърка, но може и да се побърка;

а може би причината е по-отчайваща: старата наша история надвишава сегашното ни жалко самочувствие като на род, сравнението с миналото ни потиска и ние не искаме да си го спомняме…

Тъй или иначе, България е най-старата европейска държа­ва, която не е сменила името си през вековете. Испания е Испания от 1479, Швейцария е Швейцария от 1291 година, Швеция е Швеция от началото на XI век, Полша е Полша от края на X век, Франция е Франция от 843 година, Англия е Англия от 827, а България е България от 681 година.

Така пише в учебниците по история. Така знаех и аз.

Но преди осем години пристигна у нас един унгарски професор да търси надгробната плоча на не знам кой си техен крал, умрял някога в България; плочата я намерихме зазидана в стената на една селска черква и нямаше как да му я дадем, но за утеха го заведохме в кръчмата и там унгарският професор, може би от яд, че не му дадохме тази ценна реликва, или за да изтъкне своя патриотизъм, още преди да пийне от първата ракия, се провикна:

- Как е възможно да броите началото на своята държава от 681 година след Христа, когато още през 2137 година преди Христа сте имали българско царство на север от Китай и по време на слънчевото затъмнение на 22 октомври същата 2137 година преди Христа сте победили китайците, както пишат тъжно техните летописци в хрониките си;

победили сте ги, защото китайците били прост народ и се уплашили от затъмнението, а прабългарите знаели предва­рително за него и нарочно нападнали същия ден;

аз, вика унгарецът като отпи от ракията, това го знам, защото покрай тази ваша държава е поминувало и нашето мад­жарско племе, ние, вика, с вас сме от едно коляно и от една кръв;

не по друга причина, а за да спасят империята си от не­удържимите набези на българите, предвождани от своя хан Тимоти от рода Дуло (от същия род са, както знаете, и Кубрат, и Аспарух, и Крум, и прочие), китайците започнали да строят Великата китайска стена, но не успели още да я довършат и ето ги – българите се задали пак откъм север, тогава китайците качили върху стената китайки-циркаджийки и онези сурови българи, като видели китайките да мятат голи кълки, се прехласнали и докато се прехласвали, китайският мравуняк продължавал да гради нататък стената;

като разбрали измамата, прабългарите напопържалики тайците, пришпорили конете си и препуснали на запад подир слънцето да търсят края на стената;

те препускат, китайците градят, те препускат, китайците градят – така българите стигнали до пустинята Такламахан, напоили конете си в реката Тарим и се разделили на две: едни те тръгнали на север, другите – на юг. Ха наздраве!

Тези, дето тръгнали на север, прехвърлили планината Тяншан и нарекли най-високия връх на името на своя бог Тангра – така се казва върхът и досега – Хан Тенгри, а хребета, по който препускали, нарекли на себе си – Болгар;

продължили нататък, прекосили планините Памир и Хиндукуш и тук, където сега е северен Афганистан, основали вто­ра държава, наречена също България, но понеже другите народи не можели да произнесат ъ(то) във вашия език, наричали държавата ви Балхара (Балх), Болгар или Булгхар, а гърците я наричали Бактра или Бактрия (то аслъ кой може да произнесе правилно името ви: руснаците ви викат балгари, англичаните – балгейриън, французите – бюлъгар, немците – булгарен, арабите – бурджан, ний, унгарците, сега ви викаме булгар, а преди сме ви викали полгар, булгар ви наричат и арменците, чехите ви наричат булхар, украинците – балхар, индийците – балгхар, персийците – болгар…).

Другите българи, дето тръгнали на юг, прекосили Тибет, и забележете – вика унгарецът, допивайки първата ракия, живели известно време край планината Мадара, после пре хвърлили Хималаите, минавайки през прохода Шипка, и слез ли в Индия, опъвайки юртите си край река Тунджа;

после тези българи отишли към Ефрат, в Месопотамия, и там основали третата българска държава; наричали на рода балхарис, сиреч българи, царицата им носела същото име – Балкис, това е Савската царица, описана в Библията, дето ходела да задава гатанки на Соломон през 1001 година преди Христа.

По-късно тези българи тръгнали на запад, заселили се в Египет, в областта Сакар, после поемат на север и стигат до Балканския полуостров, планината, където спират, наричат Сакар планина, реката край нея кръщават Тунджа, прохода, през който прехвърлят Балкана на север, наричат Шипка, а све щената си планина – Мадара;

те носели със себе си тези стари и далечни имена, както европейците са занесли в Америка имената на своите стари градове – Лондон, Париж, Москва, Берлин, Ню Орлеанс, Ню Берн и т.н…

Ха наздраве!

Но да оставим Савската царица да задава гатанки на цар Соломон, а ние да видим какво правят ония българи на север, дето основаха държавата си Балхара под планината Памир.

Девизът на тези прабългари някога бил: 'Не замръквай, където си осъмнал!', после станал: 'Не умирай, където си роден!', но тук, под сянката на Памир, им харесало и започнали да градят градове, да сеят жито и да развъждат добитък, да добиват желязо и мед, да украсяват жените си със сребро и злато;

древногръцкият историк Страбон нарича Балх, столица та на Балхара, 'перлата на Азия', тук през VI век преди новата ера пророкът Заратустра[2] е написал свещената си 'Зенд-Авеста'.

Кога е било основано това прочуто царство, не се знае, това се губи из мъглата на вековете, вика унгарецът, като от пива от втората ракия, но известно е, че египетският фараон Рамзес II, съблаз нен от богатствата на Балхара, се опитал да я завладее през 1275 година преди раждането на Христос и докато българите разгромявали войската му в подно жието на Памир, Мойсей решил да избяга от Египет и повел поробените евреи през пустинята към обетованата земя Ханаан, така че вашата история е по-стара от Библията, вика ун­гарецът, и вий, българите, сте спасили бедните евреи не само през Втората световна война, но и 33 века по-рано.

През 329 година преди Христа и Александър Македонс ки нахлул в Балхара, но до бой не се стигнало – вместо войс ка, насреща му излязла принцесата Роксана и го попитала: 'Какво търсиш тук, Александре?';

пленен от красотата й, той отвърнал: 'Намерих повече от това, което търсех', паднал на колене пред нея и я помолил да му стане жена и царица на света (това била първата – и единствената – жена на Александър, и тя била българка!);

на другия ден се качили двамата навръх планината Хиндукуш – Аристотел му бил казал, че там е краят на света и отвъд тази планина се плискал безкрайният световен океан, но като погледнал от върха на изток, Александър видял, докъдето стигало човешкото око, безкрайни поля и планини – и заплакал, защото разбрал, че няма да може да завладее целия свят, поболял се и скоро след това умрял.

Просъществувала тази велика ваша държава до 230 го дина след Христа, когато я покорява персийският цар Арташир I.

Далече преди това обаче, неизвестно защо, старият цар Кардама оставил престола на сина си Ила, прехвърлил се на юг през Памир и основал в Северна Индия четвъртата българ ска държава. Наричала се тя също Балхара и просъществувала едно временно със старата Балхара много векове. Споменът за нея е запазен в индийските веди – в 'Адхарваведа', написана на санскрит през X век преди Христа.

Нещо повече – индийски царе до X век след Христа продължавали да се наричат Кардамити, както династията на Бурбоните във Франция или на Романовите в Русия, а пред името си слагали титлата балхара – името на древната държа ва се превърнало в титла, както името на Цезар. Оттогава са и общите ви думи в двата езика: уча, чета, будя, баща, татко, лик, хубав, китна, шал, сандал, тава, халка, чорба, компот, соя и много други.

Бежанци от покорената памирска Балхара тръгват на север и край днешния град Самарканд основават петата българска държава, а голямото езеро, до което стигала границата им на изток, нарекли на себе си – Балхаш; просъществувала тази държава до VII век след Христа;

други от победените българи тръгват на запад, прекося ват пустинята Каракум и основават на изток от Каспийско море шестата българска държава, кръщават морето Болгар дингезе (Българско море), така се наричало то до Късното средно­вековие, а планината, в подножието на която спират, наричат Балхани – както и вие наричате най-голямата си планина в днеш­на България;

трети от българите отиват отвъд Каспийско море и там основават седмата българска държавица, наречена Балкария (така се нарича и до днес тази автономна републичка в Руската федерация), а градовете си нарекли пак със старите български имена Балхар и Булкар-Балх;

четвърти от българите, водени от вожда си Вунд, през 127 година преди Христа прехвърлят планината Кавказ и се заселват в земите на днешна Армения, там основават осмата българска държава, нарекли местността Булхар, главния си град – Балк, тези имена те носели до IX век след Христа, а една от реките там и сега се нарича Балгаручай.

Където и да идат българите, все носят името си и, макар изкривено от произношението на съседните народи, го оставят след себе си като светли стъпки по картата на тъмния азиатски континент.

Прекрачвайки от старата в новата ера, българите пре­крачват от Азия в Европа – стигат до Азовско и Черно море и там митичният цар Авитохол, както свидетелства 'Именникът на българските ханове', основава през 165 годи на след Христа деветата българска държава, призната – нещо нечувано – дори от гърците и наречена от самия византийски патриарх Никифор:[3] ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ!

Вий, вика унгарецът като допи втората ракия, и тази България не броите, защото била на друга територия. Кое, обаче, е по-важно: земята, където се намира държавата – или народът, който е основал всичките тези български държави?

Прочула се тази Стара Велика България най-много при хан Кубрат. Този хан Кубрат (който си е жив потомък на Атила, 'бичът Божий', но тури му пепел!) незнайно защо расъл в Константинопол, изучил се там, образовал се и приел христи­янството през 619 година – през същата година, когато Мохамед започнал да проповядва в Мека исляма, а застанал начело на Велика България през 632 година, когато умира Мохамед.

Това за образованието не го казвам случайно, вика унга­рецът, защото вий, българите, след този Кубрат имате само един учен цар – Симеон Велики, който също живял в Константинопол и учил там в най-стария европейски университет – Магнаурската академия, а всичките ви по-сетнешни царе, до последния, са прости и необразовани.

Тъй че напразно вий се отричате от прабългарите, вика все по-ядосано унгарецът и си поръча третата ракия, ако има нещо свястно във вас, наследили сте го от тях, защото те не са били монголци, както ви разправят, нито пък хуни или тюрки, а индоевропейци със загадъчни космически познания.

За разлика от безпросветните италианци, които в 1600 години след Христа изгарят на кладата Джордано Бруно, понеже твърдял, че Земята се върти около Слънцето, прабългарите не само знаели това – издълбаното върху надгробните им камъни Слънце с кръжащите около него 6 пла­нети е било нещо като техен държавен герб (по-късно, след насилственото покръстване, богомилите го превърнали в свой сакрален знак), та още през 4768 година преди Христа тези умни прабългари изчислили, че Земята се завърта около Слънцето за 365 дни и една четвърт от деня без малко и пресметнали това 'без малко' с невероятна точност: съпоставяйки движението на Земята с движението на Юпитер, те уточнили, че Земята обикаля около Слънцето за 365 дено нощия и 2422 хилядни от денонощието, което е с половин секунда по-малко от абсолютно точното астрономическо време, измерено днес.

Основавайки се на тези свои астрономически знания, прабългарите създали най-съвършения календар, известен досега: годината започвала в деня на зимното слънцестоене, на 22 декември; този ден, понеже слънцето стои, бил обявен за нулев, останалите 364 дни били разпределени в четири сезона, по 91 дни; всеки сезон бил разделен на три месеца, първият месец от сезона имал 31 дни, останалите два – по 30; по този начин първият ден на първия месец от зимния сезон съвпадал със зимното слънцестоене, първият ден на първия месец от пролетния сезон – с пролетното равноденствие, първият ден на първия месец от летния сезон – с лятното слънцестоене, първият ден на първия месец от есенния сезон – с есенното равноденствие. На всеки че тири години високосният ден се прибавял преди първия ден на седмия месец – в деня на лятното слънцестоене, също бил нулев ден, прабългарите го наричали ени, днес го наричаме Еньовден.

Унгарецът надигна третата ракия, отпи една бавна глътка и продължи:

- Ученият хан Кубрат обичал да наблюдава нощното небе и да чете по звездите съдбата на хората и на народите. В една такава нощ, като се взирал в залязващите Плеяди, той видял, че неговата звезда угасва, спомнил си за брата си Самбат Кий, който основал града Киев и го кръстил на свое име, после заминал на запад подир залязващото слънце, ос­новал там грамадна държава, дето са сега Чехия, Словакия, Унгария, Прусия и Полша, но не я нарекъл България (така че няма да я броим), нарекъл я в чест на дедите си Дулоба – 'Страната на Дуло', другите народи пък я наричали на неговото име: от Самбат – Само, но като умрял Самбат Кий и държавата му загинала;

та Кубрат си помислил: 'И моята държава ли ще умре след смъртта ми?', повикал петимата си синове – Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек – и им рекъл:

- Синове мои, свършват земните ми дни.
- Олеле, тате, недей! – проплакал най-малкият, Алцек.
- Какво ще правим без тебе?

- Сега ще ви кажа – рекъл Кубрат. – Баяне, я вземи оня наръч пръчки. – Баян отишъл и взел наръча пръчки, който лежал до огнището, където мъждукал свещеният неугасващ огън.

- Ха сега се опитай да ги счупиш всичките наведнъж -казал му Кубрат.

Баян бил най-възрастният, най-силният от синовете на Кубрат, затова му викали Батбаян. Ударил той снопа пръчки о коляното си – не се чупят. Ударил втори път – пак не се чупят. Трети път ударил с все сила – същото.

- Не мога – рекъл, – тате.
- Нека опитат и другите – казал Кубрат.

Опитали един по един и другите четирима синове на Кубрат, но никой не могъл да счупи наръча пръчки.

- Дайте ги сега на мен – рекъл Кубрат.

Подали му наръча, той взел да измъква от него пръчките една по една и с лекота ги чупел – една по една.

- Еее, така и баба знае! – извикали в един глас синовете му. – Една по една всеки може.

- Точно така – казал Кубрат. – И вас, ако се разделите след моята смърт, един по един всеки ще ви пречупи. Ако сте заедно като този наръч пръчки, никой няма да може да ви побе­ди. Разбрахте ли?

- Тъй верно, разбрахме! – отвърнали в един глас петима та му синове.
- Какво разбрахте?
- Съединението прави силата.

Като чул тези хубави думи, великият хан Кубрат се усмихнал щастливо и издъхнал.

Тези хубави думи 'Съединението прави силата' вий сте ги изписали и върху герба си, вика унгарецът, като отпи втора глътка от третата ракия, но тежко ви и горко, ако спазвате този завет като Кубратовите синове. Защото още не бил изстинал трупът на стария хан – и синовете му се скарали кой да седне на бащиния трон.

- По старшинство на мен се пада – казал Батбаян.
- Тая няма да я бъде, ти да ни командваш – рекли четири­мата му горди братя.

На другия ден погребали баща си по християнски, както им бил заръчал, погребали го заедно със скиптъра и меча му, защото не могли да поделят и тях. Народа на Велика България обаче поделили на пет равни части и всеки застанал начело на ордата си.

- Аз оставам тук, на бащината си земя – казал Батбаян.
- Аз поемам на север – казал Котраг.
- Аз на юг – казал Аспарух.
- Тогава аз тръгвам на запад – казал Кубер.
- Аз идвам с тебе, бате – казал Алцек.
И поели в четирите посоки на света.

Хазарите това и чакали. Щом ордите на четиримата бра тя залезли зад хоризонта, нападнали Батбаяна и след две-три години от Старата Велика България останал само споменът.

Котраг повел ордата си на север – все по Волга, все по Волга, препускали, препускали и като стигнали там, където река Кама се влива във вели­ката река, Котраг спрял и се огледал – на изток се синеел об­лакът на планината Урал, на север и на запад зеленеели без­крайни гори и поля.

Било лятото на 665 година. Хан Котраг слязъл от черния си кон и забил меча си в рохкавата земя:

- Ето тук ще съградим град и ще го наречем Болгар, тук ще бъде моята България!

Това била десетата България. Наричат я Волжка Бълга рия, а заради богатството й в ония времена я наричали Сребър на България.

През X век сребърните българи приели от арабите исляма, имали те велики царе и още по-велики поети; дала е тази ваша България велики поети и други велики люде и на Русия, защото, както е известно, вика унгарецът, като отпи пак от ракията, великата руска поетеса Анна Ахматова се отказала от бащиното си име Горенко и се нарекла на българския си прапрадядо хан Ахмат;

корените на другата велика поетеса Марина Цветаева също са оттам, и Гогол е оттам, оттам е и великият бас Шаляпин, руски ят цар Борис Годунов е българин, и Суворов, и Кутузов, дето победи Наполеон, и Ермак, дето завладя Сибир и го хариза на руснаците…

Тази славна и богата държава просъществувала до 1278 година, когато след половинвековни отчаяни битки била завладяна от татарите на Чингиз хан, но българите съхранили своята свяст и, мине – не мине век, вдигали бунтове – и срещу татарите, и срещу руснаците, за това през 1937 година Сталин ги разпилял из лагерите в Сибир, но и днес, както е известно, те отново надигат глава и искат държавата им да се казва България.

Тук унгарският професор млъкна и се замисли. Ще из ползвам мълчанието му да добавя още няколко думи за тази България.

За разлика от нашата България, която няма запазени стари летописи (за което ще стане дума по-нататък), през 1680 година летописецът от Волжка България Бахши Иман събира в сборника си 'Джагфар Тарихъ' ('Исто рията на Джагфар') древни български хроники, написа ни през предишните 4-5 века; от тях става ясно, че върху територията на Волжка България много векове преди това е имало друга прабългарска държава, наречена Идел; в една от хрониките – 'Хон китабъ' ('Книга за хуните') на Кул Гали, се твърди, че историята на българите започва 33 000 години преди Христа и че българската цивилиза ция е съществувала паралелно или по-рано от цивилиза цията на Шумер, с която сме имали един и същ корен, че Троя е бил български град и етруските са прабългари, из бягали от този град, че египетските фараони също са били прабългари, а ацтеките, инките и майте са потомци на прабългарите, преплавали океана или преминали по ледо вете от Камчатка в Аляска; с турците пък, които ще ни поробят след 7 века, сме били родни братя и сме имали общ праезик (затова много от думите, които смятахме за турски, се оказаха прабългарски)… Моят кураж ми стигна да се върна до 2137 година преди Христа, когато за пръв път българите се споменават в китайските хроники; да се върне по-назад в мрака на вековете оставям на някой свой колега с по-храбро въображение.

Унгарецът отпи бавно от чашата си и продължи:

- Кубер поел на запад, след него препускал Алцек, пре­хвърлили Карпатите и се спуснали в Панония, в равнината край реките Тиса, Дунав и Сава, където е днешна Унгария;

понечили да основат държава и там (просъществувала тя само година-две, така че няма да я броим), аварите обаче по­срещнали на нож българите, след няколко сражения Кубер бил победен и побягнал с дружината си на юг и като стигнал, където е днес Македония, основал там край Битоля и Прилеп единадесетата българска държава;

именно срещу тази България, която напирала да превзе ме Солун, се отправил на поход през 688 година византийски император Юстиниан II Носоотрязания и едва не бил пленен и побягнал позорно, както пише във византийските хроники, а войниците му били избити от прабъл гарите на Кубер.

По-късно, след век и половина, тази Куберова България се съединила с Аспаруховата България – вероятно това е бил тайният замисъл на двамата братя…

Алцек продължил на запад, стигнал до страната на франките, крал Дагоберт го приел с радост, но през нощта заповя дал всичките българи да бъдат изклани;

Алцек се събудил от виковете на умиращите и с остана лите живи мъже и жени побягнал на юг през Алпите. Било зима, как са оцелели, не е известно, но през пролетта се появили в горната част на Италийския ботуш и продължили да слизат надолу, през Ломбардия, Тоскана и Умбрия, стигнали до Рим и Неапол, оставяйки след себе си вечното свое българско име: Булгаро (край Бергамо), Булгаро грасо (край Комо), Тера Булгарорум (край Римини), Монпге Булгаро…

Не успял Алцек да основе дванадесетата българска държа­ва, но неговите българи оставили из Апенините не само името си, но и кръвта си:

Данте, вика унгарецът, е от българския род Алдъгьори, и Борджиите са българи, и Верди е българин, а Паганини направо си е потомък на българския хан Паган…

Между нас да си остане, сниши гласа си унгарецът, един потомък на вашия Кубрат, наречен Арпад, дошъл по нашите земи и през 889 година (да не ме чуй някой унгарец!) основал Унгария…

А кой основа вашата – дванадесетата българска държа ва през 681 година? – провикна се унгарецът, като гаврътна ракията си. – България, дето стана най-голямата държава в Европа, от Киев до Атина и от Черно море до Адриатика, че и Пеща, днешната унгарска столица, влизаше в пределите й!

Що не я основаха славяните, дето от два века се мотали из Балканския полуостров, що не я основаха траките, дето са там от 1500 години?

Ами защото прости хора държави не могат да правят. От славяните вий наследихте загадъчния мързел и бленуването, а от траките – анархизма и забравата, затова не помните и собствената си история.

Тука унгарският професор стана, качи се на автомобила си и си замина.

Сигурно прекаляваше той в приказките си, но някакъв прапраспомен заброди из тъмните пещери на кръвта ми и ме будеше нощем, зарових се в разните стари и нови истории и се оказа, че такива Българии наистина е имало, един автор разказва за една, друг – за друга, трети яростно ги отрича, а ние всички нехаем…

И тъй ден след ден, век след век – 'Било ли е, не е ли било?' – и всичко потъва в мъглата на вековете и, уви – в мъгла та на нашата памет.

Другите народи провъзгласяват за истина и най-малката вероятност, а ние погребваме и най-големите истини под кръста на съмнението.

Кое е по-добро?

Пролог от Български хроники, Т. І, С. 2007, Стефан Цанев


[1] Магнус Феликс Енодий (473-521) – роден във Франция, близък приятел на остготския крал Теодорих, в негова чест написал 'Похвално слово за крал Теодорих'.

[2] Заратустра (Зороастър) – персийски пророк, създател на зороастризма – дуалистично учение за вечно враждува щите бог на доброто Ахурамазда и бог на злото Анхра-Майню (Ариман).

[3] Патриарх Никифор I – бил патриарх в Константинопол от 806 до 815 г., а живял до 829 г.; написал 'Кратка история' – за събитията от 602 до 769 г. и 'Кратка хроника ' – от сътворението на света до 829 г.

взето от stalik.wordpress.com

прочети повече ..

37. Райна Кабаиванска

Какво сме дали на Света? е въпросът.
А това е тридесет и седмият Отговор.


Кавалер на Ордена на Италия, 5 пъти най-популярна личност на Италия и 2 пъти музикант на годината е:

оперната певица Райна Кабаиванска, българка.

в България.
Райна Кабаиванска, родена в Бургас на 15 декември 1934. Баща й Яким Кабаивански е ветеринарен лекар, писател и университетски преподавате. Майка й Стайка е учителка по физика. Райна Кабаиванска свири на пиано като дете и пее в детския хор Бодра смяна. Завършва оперно пеене и пиано в държавната консерватория Панчо Владигеров. В 1958 заминава за Италия да специализира при Дзита Фумагали.

в Италия.
През 1959 Райна Кабаиванска дебютира като Жоржета в Мантията на Пучини и печели оперния конкурс във Верчелли заедно с Лучано Павароти. Същата година дебютира и в Палячи във Фано. По-късно печели конкурса за млади изпълнители към школата на Миланската Скала. През 1961 я аплодират в Миланската скала [един от най-реномираните театри в света] в операта Беатриче ди тенда от Белини. Година след това в Метрополитен опера в Ню Йорк. Лондонската Ковънт Гардън е следващата сцена, на която Райна Кабаиванска дебютира през 1962, в ролята на Дездемона от Отело на Верди.

ролите на Райна Кабаиванска.
Райна Кабаиванска е изпълнила около 100 роли на оперната сцена. Ролите на Тоска и Мадам Бътерфлай от едноименните опери на Пучини тя е изпяла повече от 400 пъти из цял свят. [Райна Кабаиванска изпълнява Un Bel Di от Madama Butterfly.]



репертоарът на Райна Кабаиванска

Мадам Бътерфлай, Тоска, Манон Леско, Мантията на Пучини = Дон Карлос, Отело, Фалстаф, Травиата, Трубадур, Силата на съдбата, Сицилиански вечери, Ернани, Реквием на Верди = Беатриче ди тенда от Белини = Риенци на Вагнер = Адриана Лекуврьор на Чилеа = Роберто Деверьо на Доницети = Палячи на Леонкавало = Фауст на Гуно = Манон на Масне = Ла Вали на Каталани = Дама Пика и Евгений Онегин на Чайковски = Капричо на Щраус = Франческа да Рамини на Дзандонай = Весталката на Спонтини = Армина на Глук = Делото Макропулос на Яначек = Веселата вдовица на Лехар = Въртенето на винта на Бритън.

розите Райна.

Първите разцъфнали рози в Сан Ремо [в  годините 1965, 1970 и 1973] са кръстени Райна на Райна Кабаиванска. Италианското признание за българското сопрано, което жъне успехи по цял свят.

семейството на Райна Кабаиванска.
През 1969 се запознава със съпруга си Франко Гуандалини, оперен режисьор, колекционер на произведения на изкуството и потомствен фармацевт от Модена.

През 1975 се ражда дъщеря й Франческа, кръстена на героинята от операта Франческа да Рамини на Дзандонай.  Към днешна дата Франческа е доктор по археология.

наградите на Райна Кабаиванска.
Белини [1965]
Viotti d'oro [1970]
Златен Пучини [1978]
Илика [1979]
Монте Верди [1980]
Лоренцо Великолепни [1990]
Академия Медичеа [1990]
Абиати [1995]
Един живот за музиката [2000]
орден Стара планина [1994]


сопраното Райна Кабаиванска.
Райна Кабаиванска води майсторски класове в Италия, България, Испания и Франция. Професор е в италианската музикалната академия Чиджияна и в Нов български университет. Член е в журита на редица престижни конкурси. Учредител е на фондация за подпомагане на културното и духовно изграждане на талантливи български деца-сираци.

официоналният сайт на Райната Кабаиванска : rainakabaivanska.net

из дебрите на българските открития {цялата поредица}

прочети повече ..

36. Първата въздушна бомбардировка

Какво сме дали на Света? е въпросът.
А това е тридесет и шестият Отговор.

Първата в света въздушна бомбандировка е извършена при обсадата на Одрин през 1912 от пилотите :

Радул Миков и Продан Таракчиев, българи.

Полетът на пилотът Милков и наблюдателят Таракчиев продължава час и 20 минути на около 500 м височина. Когато стигат над военния обект – жп гара Караагач – Продан Таракчиев пуска бомбите. С четири пробойни в корпуса на самолета летците се приземяват благополучно в Свиленград.

Радул Милков разказва за драматичния полет:

В самолета взехме две бомби за проба. Тези бомби масово бяха използвани от нашите комити в Македония, използвани бяха и тук, край Одрин, затова ги наричаха 'одринки'. Времето бе великолепно, слънчево. Излетяхме в 9:30 – посока Одрин. Летяхме в широк кръг над града и стигнахме до гара Караагач, където хвърлихме бомбите.

Докато на 16 октомври извършихме първото бойно летене, докато на 30 октомври българска жена взе участие в бойно летене над Одрин, днес 12 ноември 1912, ние българите, извършихме бомбардиране на крепостта Одрин – първо по рода си от световен мащаб.

Радул Милков
Полковник Радул Милков е роден на 5 март 1883 в Пловдив. Завършва курс за пилоти в Германия. Участва в Балканската война като авиатор-пилот, поручик, началник на Първо аеропланно отделение, действащо при Одрин. В Първата световна война участва като капитан, военен пилот, началник на Първо аеропланно отделение, действащо на Струмския фронт и по-късно като майор, началник на Аеропланната група. След войната е активен член на управляващия БЗНС на Александър Стамболийски. На 9 юни 1923 е арестуван и затворен в Обществената безопасност. През 1924 е внедрен като агент в Задграничното представителство на БЗНС, в което заема отговорния пост секретар-касиер. След 1939 работи в самолетната фабрика Български Капрони в Казанлък и издава списание Нашата авиация. През 1948 е произведен в чин полковник от ВВС на НРБ. Умира на 16 февруари 1962.

Продан Таракчиев
Продан Таракчиев е роден на 12 ноември 1885. Завършва е Военното училище в София през 1908. Служи като офицер в 11и Сливенски пехотен полк. Участва е в Балканските войни като летец-наблюдател. Завършва въздухоплавателна школа в Русия. По време на Първата световна война служи в Първо аеропланно отделение. След войната е началник на Аеропланното училище. Умира на 29 април 1957.

върни се назад във времето и изчети още 35 отговора.

прочети повече ..

35. Най-умната жена

Какво сме дали на Света? е въпросът.
А това е тридесет и петият Отговор. (и останалите 34)

Според Daily Telegraph най-умната жена в Света е :

Даниела Симидчиева, българка.

2500 души биват подложени от психолози на тестове по математика, информатика, английски и т.натам. Резултатът на Даниела от тестовете е = IQ над 200 точки при средно 100. Kоефициентът й на интелигентност е сравняван единствено с този на Мария Кюри, която два пъти е получавала Нобелова награда.

Даниела Симидчиева е на 46 години (към момента), майка е на 3 деца, и е притежателка на 5 дипломи. Магистър по Икономика и Социология. Промишлен инженер. Английска филология + допълнителна квалификация за Учител.

[когато гръмва новината за високия й IQ коефициент, Даниела е без работа. впоследствие получава предложение за добре платена работа].

прочети повече ..

34. Брауновият газ

Какво сме дали на Света? е въпросът.
А това е тридесет и четвъртият Отговор.

поредицата продължава благодарение на всички онези, които споделиха събития, хора и истории в коментарите си по темата.

(Благодаря)


демонстрация на Юл Браун

Откривателят на така.наречения. Браунов Газ, който гори с над 6000 градуса по Целзий (най-високата тeмпeратура, която можe да сe наблюдава на Земята и на Слънцето) е:

профeсор Юл Браун, българин.

историята започва така.
Юл Браун, с българското име Иван Вълков, е роден във Варна през 1922. Прави опит някъде около 1940 за бягство през Гърция, за което влиза в затвора. През 1950 се жени, а през 1952 бяга в Турция и бива арестуван, отново лежи в затвора. След 6 години австралийското посолство в Анкара му дава политичeско убeжищe. След затвора си сменя името. Взима малкото име на актьора Юл Бринър и фамилното име на майор Браун (негов освободител от затвора). Заминава за Сидни, където първо учи, а после и работи. През 1971 прави своето откритие - Брауновият газ.

Брауновият газ.
Брауновият газ е смес между водород и кислород в обемно отношение 2:1. Брауновият газ се получава чрез електролиза на водата, при която водорода и кислорода се разделят. Елeктролиза на водата е най-общо разлаганe на водата на водород и кислород под влияниe на прeминаващ прeз нeя eлектрически ток. Електролизата е открита преди близо 2 века от Фарадей и до тук нищо ново. Новото е откритието на Проф. Вълков как да съхранява двата газа заeдно в eдин и същ рeзeрвоар, бeз тe да избухнат. В химията подобна смес сe нарича гърмящ газ.

в практиката.
Приложенията на Брауновия газ са много. Най-коментираното : кола може да измине 1600 километра ( 4 пъти разстоянието от София до Варна ) с 4 литра вода и 2 браунови батерии, които преобразуват водата в газ. Без никакво друго гориво.

Юл Браун (Иван Вълков) формулира откритието си така :

От вода и пак на вода с чиста енергия, която може да пречисти водата, въздуха, храната, въобще света.

Брауновият газ може да реже стомана като кашкавал, да топи и да споява, да изгаря и да разгражда радиоактивни и токсични отпадъци, да прави от водата гориво, да произвежда електричество, да създава вода в пустинята, да суши въглища, да пречиства рудата и да се продължи може още.

Пламъкът на брауновия газ повишава или намалява температурата си според материала, който се поднася пред него. Това свойство на брануновия газ все още не е разгадано. И въпреки, че откритето е патентовано през далечната 1978, все още не е прието. Просто няма обяснение - защо и как се случва с тази газова смес.

историята продължава.
През 1981 Юл Браун основава фирмата си Brown Energy. Продава първият си генератор за Браунов газ на Китай. Той и досега се използват в Китай за изгаряне на радиоактивни отпадъци. Към момента 14 компании в цял свят произвеждат генератори за браунов газ.

Въпреки всичко, фирмата на Юл Браун фалира и той заминава за САЩ, където през 1998 умира от остра сърдечна и бъбречна недостатъчност.

заключението.
Ще пропусна тъжните факти около смъртта му, също и ролята на България в историята. Ще натъртя, че Юл Браун е Иван Вълков, българин и откривател на Брауновия газ. И, че ние също сме българи и не трябва да повтаряме грешките на сънародниците си, който са прокудили не един или двама учени, музиканти, артисти, от страната ни.

поглед назад във времето и всички български дела.

прочети повече ..

глинена къщурка от приказките

С наближаването на пролета с приятели се заговорихме за планиране на ваканции и почивки. А и да не забравяме и предстоящите Великденски празници или почивните дни в началото на май.

Напоследък около мен се забелязва тенденция към предпочитания от типа 'назад към миналото', т.е предпочитаме да отседнем в уютна, чиста и топла къщичка с мили и любезни стопани или без такива, отколкото в 4 или 5 звездните хотели. Както и да е това е въпрос на избор, а и всяко си има своите плюсове и минуси.

Предполагам, че всички са чували за невероятното очарование, което носят родопските селца Огняново, Лещен, Ковачевица. Славата им е всеизвестна и то с основание, а и е напълно доказана. Та, едни мои приятели ме 'светнаха' за Глинената къща, в село Лещен. Да, точно така това си е обикновена керпичена къщичка, като от приказките.


Всъщност от глина, слама и дърво европейските народи са строили домовете си от дълбока древност. А и напоследък мнозина започнаха да възвръщат старите строителни материали - дърво, слама, глина. Жилищата, построени по този начин, са екологични, т.е. - здравословни за обитателите си и не пречещи на околната среда. Цената им е по-ниска, а енергоспестяването е завидно.

Германия, наапример е първата европейска държава, която одобри сламата като строителен материал, след като няколко научни института установиха, че тя осигурява по-добра изолация от повечето продукти, които са на пазара. В еко квартала Седемте липи в град Попау е била построена първата нова къща в страната, направена само от слама, глина и дървен материал. Основният принцип на строителството прилича на използвания преди векове, като носещата конструкция е дървена. Стените са от компресирана слама, замазана с глина. Къщата има всички плюсове на един съвременен дом. На покрива й са монтирани слънчеви панели, които осигуряват топла вода и електричество. Изолацията е толкова ефикасна, че отопление е необходимо само през най-студените месеци.


Но, това е в Германия, а в България първата нова глинено-сламена къща се е появила през 2005г в село Лещен и напомня за сламената къщичка на Грухчо от приказката Трите прасенца. Освен всичко друго село Лещен със сигурност е един от най-привлекателните и автентични курорти за селски туризъм в България. Там ни очакват още петнайсетина други реставрирани стари къщи, но в съчететание с модерен комфорт. Къщите са с просторни чардаци, китни дворове и градини.

Остава ни само да си я запишем в списъка:

'Местата, който искам да посетя'.

Сигурна съм, че всеки от нас си има такъв, нали?

прочети повече ..

какво един чужденец дал на България?

в началото на годината пощата донесе писмо за мен. един мъж с име Камен раказваше в писмото историята на един австриец. работил, живял и милел за България. прилежно прибрах историята в папка и зачаках. знаех, че един ден ще дойде нейния ред. и той дойде. днес е ден специален, празник национален. дали заради деня, дали заради любовта, искам да разкажа за един чужденец в България.

имало едно време и едно селце, което име носело Градец. времето да кажа било е в средата на 19 век. България под турско робство. а лекарят в таз история Dr. Johann von Brenner. виенски лекар. първият европейски лекар, практикувал медицина и модерна фармация в земите български. той бил от изтъкнат род. така станало, че участвал в революцията в Австро-Унгария през далечната 1848. и когато неуспеха дошъл, трябвало да бяга от смъртна присъда. така стигнал до пределите на Турската империя. първо избрал Сливен. с пристигането си се заел да организира здравно осигуряване за българите. по онова време това било нечувано. но на практика било просто. срещу една турска лира на година всеки българин имал право на медицински грижи, без допълнително заплащане, ако се разболее. а бедните, те били освободени от такса.

освен всичко друго, Dr. Johann von Brenner държал да се спазва чистота, лична хигиена и да се правят профилактични прегледи. скоро влязъл в нетърпим конфликт с турските власти в Сливен и особено с турския лекар. следвало ново пътуване за доктора, но този път по-кратко. Dr. Johann von Brenner се преместил в Градец. направил си клиника, аптека и приемал българи и турци от съседните Котел, Жеравна, Катунище, Ичера, Медвен.

в книгата Пътуване по Дунава и Балкана, Фелиц Каниц разказва за сънародника си Dr. Johann Brenner, на който попаднал в едно малко българско градче в пределите на Турската империя. бунтар по душа докторът поддържал връзки с българските революционери. срещал се с Левски. приятел бил на Славейков. но не доживял Освобождението, за което жадувал като българин. разболял се от бронхопневмония в една люта зима, след израждането на бебче някъде из Балкана.

но историята не свършва тук. всяко добро дело е следвано от още едно.

клиниката и аптеката на доктора били запазени и така до 1990. ако скоро си ходил до Градец, може би знаеш дали още са там. още докато бил жив Dr. Johann von Brenner приел ортодоксалното християнство и се преименувал на д-р Иван Пренеров. синът на доктора, Матей Пренеров, основал пощи в много градчета в България. бил началник на пощите в София, Бургас, в Скопие и Одрин. а неговият син, инж.Светозар Пренеров, основал първата българска фабрика за радиоапарати така.наречената. Туланъ в година 1927. така изпреварил с 2 години основаването на Филипс и фабриката за кабели в Бургас. радиоапаратите Туланъ печелили конкурси по света. тримата братя Светозар, Веселин и Иван от фамилията Пренерови работили във фабриката си до 1944. натам знаеш какво се е случило.

все нищих темата Какво българите са дали на Света, но тук направих лек завой, за да покажа какво един чужденец, изгонен от родината си, е направил за едно малко градче в пределите на българските земи.

историята бе раказана по писанията на Петко Петков от Бургас. а до мен достигна чрез Камен. благодаря и на двамата.

прочети повече ..

3 МАРТ (За или Против)

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА ВСИЧКИ БЪЛГАРИ!

Да, за мен това е празник! Да, аз мисля, че трябва да го има, трябва да празнуваме и да помним!

Мисля, че предадох моето усещане за този ден, моето преклонение пред саможертвата на хилядите българи, в прегледа на Мартенски празници 2009. Нямах намерение днес отново да говоря за 3ти март, дали за да не стана досадна, дали за да те оставя да празнуваш както ти усещаш празника. НО - бях провокирана! Сутринта когато отворих очи (доста рано, въпреки че е неработен ден) по инерция пуснах телевизора. Загледах се в 'Здравей България' по Нова телевизия, защото от ефира журналистката Люба Кулезич се опитваше да ме убеди (и вероятно не само мен), че трябва да има нов прочит на историята в насока, омаловажаваща (до степен пълно отричане) днешната дата, националния ни празник. Бях шокирана! Като човек, който се опитва да влезе в обувките на другите, да види и анализира чуждата гледна точка, останах да чуя до край това по-различно мнение. Въпросната дама цитира някаква статия на Огнян Стефанов (главния редактор на Frog News, който миналата година бе зверски пребит от все още неизвестни нападатели), която аз потърсих и не съм сигурна дали намерих. Открих статия за 3 март, която проследява събитията, допринесли за Освобождението и запознава с клаузи на Санстефанския мирен договор, касаещи България.

Смятам, че историята трябва да се помни! Обаче ми се струва, че не сме единни дори по отношение на нашата българска история. Когато преди време кандидатствах в университет учих 2 истории, една за СУ, една за ВТУ (предимно имаше разминаване в тълкуването на източниците за прабългарите), но относно Освобождението бяха единни. Да, действително Санстефанският мирен договор е прелиминарен (предварителен), Великите сили препятстват образуването на голяма по територия и силна държава, съгласно клаузите на Берлинския договор. Да, всяка държава и тогава, както и сега си гледа националния интерес, вероятно и Русия не е била с изцяло алтруистични подбуди, за да воюва с Турция и да помогне за нашето Освобождение, но мисля, че крайният резултат за нас е основното, нещото което си струва да помним и за което да сме благодарни. Тогава постигаме нашата мечта, жадувана от пет века! Нима това не е важно, нима не си заслужава да го празнуваме?! Ако отричаме тази дата, не обезсмисляме ли загубата на толкова много български животи?!

Да, Съединението на Княжество България с Източна Румелия също е значимо събитие, празнуваме го като официален празник! Да, обявяването на Независимостта е важно събитие и също го празнуваме! Но пък щеше ли да има какво да се съединява, ако го нямаше Освобождението?! Мисля, че основата, без която нямаше да ги има другите 2 празника е именно 3 март. На тази основа нашите управници тогава са съградили българската държава, което едва ли е било лесно след 5 века робство. Над тази основа са надграждали и са ни дали независима държава! Дали са ни възможност да имаме СВОБОДА, свобода на личността, свобода на словото, свобода на творческия дух! Дадена ни е свободата да изпадаме в някакви крайни състояния и да спорим по не толкова смислени (според мен) теми.

Дали България сама е можела да извоюва свободата си? Все пак се е борила пет века с цяла ИМПЕРИЯ.

Дали младата ни малка държава е можела да се пребори с Великите сили? До известна степен мисля, че се е преборила, тъй като България я има. Вярно, че не е в границите, в които ни се иска, които смятаме, че ни се полагат, но все пак я има тази малка, китна територия, която наричаме България. Има ни и нас, хората които с гордост носят името БЪЛГАРИ!

Да, държавата ни не е това, което ни се иска да бъде, но малко или много ние сме допринесли за това положение. Нима няма народовластие? Нали ние избираме управниците. Обвиняваме, че купуват гласове и отново се настаняват на удобните места в Парламента, които май рядко се появяват да заемат. Ако нашите гласове не бяха за продан, кого щяха да купят?!

Мнението ми е, че промяната трябва да започне от нас. За това пример можем да вземем от всички онези ВЕЛИКИ БЪЛГАРИ, борили се за Освобождението, отдали живота си за безценната свобода! Можем да потъпчем егоизма, жаждата за пари, за власт, за облагодетелстване, за тъпчене на по-слабия и отричане на по-различния. Смятам, че така бихме постигнали и духовна свобода. Бихме били също достойни българи и достойни хора, които ще възпитат достойни и силни деца - деца способни да променят не само нашата малка и много мила България, но и СВЕТА към по-добро!

прочети повече ..

Европа казва Здравей

туй че сме в Европейския съюз го знаят вече и млади и стари.
а дали млади и стари знаят как се казва Здрасти на португалски?

час по европейски езици...

(клик върху картинката, че да се чете добре)

прочети повече ..

мартеничка по пощата...

първи факт
близо 3 милиона българи живеят някъде другаде, не в България.
всеки от нас има близък, роднина, приятел, който живее и работи далеч.

втори факт
20 дни ни делят от Баба Марта.
може би най-най-българският празник.

и следствието
отскочи до пощата и пъхни една мартеничка в плик за писмо.
изпрати малко радост на един българин (или повече) по света.

мартенички по това време?
има ги вече. в книжарници, супермаркети.
а най-сигурно е в магазинчетата за прежда.
цяло кълбо усукано в бяло и червено е на смешната цена от 3 лева.

...

прочети повече ..

България и Знаеш ли..?

България е моята родина. България не е просто една територия на планетата Земя, оградена с гранични пунктове. България е много повече. Идеята ми за свобода, за борба, за чест, за любов, за правда, за красота. България сме Ти и Аз.

Ние сме деца на тази Планета, но и деца на България.
Преди да погледнем глобално на нещата, нека го направим локално.

Отдели 15 минути от деня си, бъди българин.



p.s.
поредицата Какво сме дали на Света? ще е отново на дневен ред.
ако си българин и имаш какво да добавиш, не се колебай...
аз съм Натали, напиши ми ( nathalie@jenite.net )

прочети повече ..