От къде идват бебетата?...

От къде идват бебетата? Е да, на практика всички знаем отговора. Но знаем ли всъщност какво е най-простичкото обяснение на този въпрос? Защото има такова. И аз го научих съвсем скоро. Не, не съм започнала да проучвам произхода на живота или пък още по-малко да се стремя да правя философки умозаключения. Говоря за наистина най-простият възможен отговор на този въпрос – този, който бихме дали на едно дете например. На моето дете. На твоето дете.

Вчера присъствах на тържеството на сина ми, чиято тема и заглавие на самото представление беше именно от къде идват бебетата. Предполагам се е случвало и на теб малкото ти дребосъче да дойде при теб и да ти поиска обяснение на това. Честно казано на мене самата никога не ми е било трудно да дам такова. Измъквам се с увъртания за това как бебето се появява от коремчето на мама и прочие подобни неща (без, разбира се, да заблуждавам за щъркели и други такива измишльотинки). Но след внимателно слушане на детското представление (с такъв огромен интерес наблюдавах всичко, че все едно и аз за първи път ще разбера истината), с изненада установих, че всъщност съм давала едно съвсем повърхностно и не толкова задоволително (особено за мен самата) обяснение на детето ми. Защото, оказа се, имало друго. Толкова простичко и елементарно, но съдържащо в себе си цялата житейска истина, смисъл и философия на това как се появяват бебетата.

А ето и историята: Един мъж и една жена се срещат, обикват се толкова силно и решават, че са един за друг. Обичта им ги обединява в едно цяло и заживяват заедно под един покрив, където създават своето топло семейно огнище. И в един момент едно малко зрънце се появява в корема на мама, което зрънце постепенно започва да расте и оживява с всеки изминал ден. Това зрънце е плод на любовта между мама и татко. Любовта на мама и татко!

Дали защото детето ми участваше в представлението или защото по принцип подобни събития ме разтапят от сантименталност, се просълзих. Имаше нещо толкова магическо, вечно и прекрасно, толкова невинно красиво и в същото време толкова житейски просто, отекващо в тези думи. Романтичната ми натура моментално се съгласи с това обяснение, без въобще да се замисли за всички останали изключения. Но точно за едно дете е достатъчно да знае именно това, а не странно измислени обяснения или пък разни абсурдни фантасмагории. Нали това е смисълът на целия живот, вселенския закон – двама души да се срещнат, заобичат и да създадат живот. С любов. Най-вече с много любов. Чийто плод е именно детето. Това е свръхелементарно наистина и всички го знаем. И звучи толкова идилично, че чак наивно. Но на мене от все сърце ми се ще да вярвам точно в това! Също като едно дете.

И не е ли всъщност по-добре да възпитаваме децата си в любов и да градим подобни ценности в тях, отколкото да ги зариваме, затрупваме и омърсяваме със сивата и страшна действителност на днешния ден?

прочети повече ..

страната на дългите лъжици.

пре-разказана притча из Нека ти разкаже на Хорхе Букай.

имало едно време един човек, който пътувал много. стотици знайни и незнайни страни бил обиколил, но за една страна разказвал със захлас. страната на дългите лъжици. озовал се той там случайно. едно лъкатушещо се шосе го отвело пред един огромен замък, на чиято порта бил закачен надпис:

В нашата малка страна има само 2 стаи, бяла и черна. Ако ти, пътнико, искаш да посетиш бялата стая, тръгни по коридора и като стигнеш до там, където той се разклонява, завий на наляво. Ако искаш да посетиш черната стая, завий надясно.

човекът тръгнал по коридора и завил първо на дясно, и така се озовал пред огромната врата на черната стая, от където се чували стонове и вопли. малко се поколебал, но все пак влязъл. пред него се открила интересна гледка. огромна маса отрупана с гозби и стотици хора около нея, умиращи от глад. по простата причината, че за китките им били вързани лъжици два пъти по-дълги от ръцете им. те можели да си взимат от храната, но нямало как да я поднесат към себе си и да се нахранят. виковете им били отчайващи, човекът едва издържал и минутка в черната стая, и избягал.

върнал се по коридора и завил вляво, и така се озовал пред вратата на бялата стая. направило му впечатление, че вопли не чува. не се колебал хич и влязъл. и тук същото, огромна маса отрупана с храна и стотици хора около масата. и пак същите лъжици вързани за китките им и два пъти по-дълги от ръцете им. ала всички били сити и щастливи. а тайната била проста, един друг се хранели с лъжиците.

човекът се захилил и си излязъл. и щом чул как вратата се хлопнала зад него, се озовал на същия онзи път, по който бил тръгнал, преди да се отбие към страната на дългите лъжици.

прочети повече ..

на-пожелаване по новолуние (ъпдейт)


9 месеца назад написах за на-пожелаване по новолуние. ритуал, който предприех в началото на миналата година и който все още изпълнявам при всяко новолуние или веднъж на 28 дни. след 15 на брой на-пожелавания, дойде време за кратка ревизия. какво изпробвах, кое работи, какво научих? все такива неща.

в началото пишех дълги, обстоятелствени пожелания в зависимост от знака, в който бе Луната. след това се опитах да ги съкратя и по възможност да не повтарям желания. простите желания свързани с всекидневия живот се изпълняваха лесно, но не беше така с другите. дълго-очакваните си оставаха (не)изпълнени. и смених тактиката за 3 на брой на-пожелавания пожелавах с по една дума. и хоп, разни неща се случиха, по уникален начин, далеч нямащ нищо общо с предполагаeмия сценарий в главата ми. ала една дума си е доста ограничително. отново се върнах на по-дългите пожелавания. а в началото на тази година съвсем смених тактиката. вместо искам това, искам онова, пожеланията ги пишех с благодаря за това, благодаря за онова. неща, които искам в живота си, но все още очаквам, ги формулирах като вече получени. първото желание изписано по новата методика се случи в рамките на 5 дни след пожелаването. по коректно ще е да напиша, започна да се случва и все още се случва. уникално бързо и лесно. другите го последваха. та, това е най-новото работещо при мен.

и тренинга си е тренинг. 1, свикнах да получавам, каквото съм си пожелала. 2, начинът на пожелаване стана част от начина ми на живот, и желания от всякакъв сорт се реализират на практика и без да се налага да бъдат изписани с молив върху лист. 3, доверието ме изпълни. желанията, които най-много подхождат на мен и пътя в живота ми, вярвам се случват по най-добрия начин и в най-добрия момент.




прочети повече ..

магическа почивка в действие.

история (урок) от преди няколко месеца.

идилия. събуждам се късно. протягам се и си оставам така. изтегната блажено. а по-късно с книжка в едната ръка и с ароматен ментов чай в другата се наслаждавам на тишината и безгрижието. така умът ми рисуваше магическата ми почивка. а какво ми прати просветлението е напълно различна картинка. къща наопаки. напръскан под със следи от латекс, шарен при това. купчини изцапани тениски. четки още и дълъг изчерпателен списък с неща за довършване.

дали е случайно? поръчвам си магическа почивка и ми се изпречва хаос. желанието ми за ред бе изправено пред криза. мога ли да съм щастлива, когато ме чакат куп задачки? 1 (първи) ден. 2 (втори) ден. 3 (трети) ден. отчаянието ме завладяваше. кога ще свърши всичко, че да мога да си почина най-после, да се успокоя?

когато се насладиш на мига, бе отговора. прати ти се каквото поиска. магическа почивка в действие. (защото) само безумеца се опитва да сложи ред в материалния свят. редът е вътре, онзи така наречен баланс. нищо отвън не би те издразнило, ако отвътре ти е спокойно.

край на историята от преди няколко месеца.

прочети повече ..

Познаваш ли бодлите си?



Едно гордо цвете с три бодила, които да го пазят, с които да се пази… Напомня ли ти нещо? Да, така е, това е розата на Малкия принц. Онова прословуто, разглезено цвете, което не се страхуваше от тигрите и вярваше, че ще се пази от всичко благодарение на трите си бодила. Не приличаме ли често и ние на тази роза, питам себе си от известно време насам?

През последните няколко месеца животът ми бе толкова динамичен, колкото не си спомням да е бил досега. А динамиката безспорно боде на моменти. Работа, много работа, преоткриване на хора (и на себе си), осъзнаване на някои грешки, опити за поправяне на други и какво ли още не. Когато обаче дойде моментът, в който случващото се забавя своя ход, виждаш, усещаш, знаеш колко много в действителност те е обогатил един такъв сложен период.

Запитах се нямаме ли всички ние бодли и, ако ги имаме, как ги използваме? Крием ли ги, защитаваме ли се с тях, нараняваме ли някого? И тук открих огромната разлика (и прилика) между човека и цветето с бодли. Приличаме си по това, че невинаги разпознаваме кога протегната към нас ръка е начин да усетят аромата ни и кога възнамерява да ни откъсне. Понякога просто пускаме бодлите си в действие…

Разликата? Едно цвете никога не би наранило, ако не го предизвикаш, ако не трябва да се защити. А хората? Е, всички сме наясно за какво става дума.

До този момент знам за два свои бодила – търпение и решителност. Използвам ги, за да се пазя, понякога и аз като розата вярвам, че мога да се изправя с тях срещу целия свят. Друг път не разпознавам добрите намерения на протегнатата ръка и ранявам без да искам.

И някак неусетно стигам до извода, че погледнато от определен ъгъл, понякога е добре да сме пò цветя, отколкото хора.

прочети повече ..

Денят е прекрасен


Събуждаш се,
ставаш,
и се усмихваш на силуета в огледалото.
Може да не е най-идеалният,
но си е твоят.
Какво пък.
Малките странности ни правят уникално идеални.
Сама си,
от работа нямаш време за нищо...
малкото време, което намираш е за приятели...
почти си забравила какво е среща, връзка...
Все едно.
Имаш себе си.
Усмихни се. Облечи удобните дрехи...
нищо че някой твърдят, че не стават за работа.
Нали са удобни. Добре ти е.
Обади се на приятел, нищо че е рано,
посмейте се...
Сигурна съм -
има повод да се усмихнеш на път за работа.
Дори и в работата ти има нещо,
което те кара да се усмихваш.
Малките неща. Обърни им внимание.
Усмихни им се.
Денят няма да е толкова невзрачен.
Всяко нещо си има смисъл,
дори ежедневието -
просто го намери.
Ще видиш, че зад сивотата и мрачният вид се крие
един наистина прекрасен и усмихнат ден,
който чака твоята усмивка, за да ти го върне. :)


прочети повече ..

Приличаш ми на Любов...



Промъкваш се крадешком в сърцето ми. Завладяваш неусетно мислите ми. Всеки ден с утрото нахлуваш в съзнанието ми. С всяка изминала минутка обсебваш душата ми. С всяко дихание опияняваш сетивата ми. С всяка среща на очите ни разбунтуваш чувствата ми и ме караш да полудявам. Допирът ти разпърхва пеперудите в стомаха ми. Всяка нощ се промъкваш неканено в съня ми. Оставяш следите си безвъзвратно. С всяка мисъл за теб разпалваш кръвта ми. С всеки изгрев на слънцето отнемаш разума ми. И до залез го обземаш. Всеки миг без теб е копнеж - яростен и див. Всяко твое присъствие е огън – буен и изпепеляващ.

Промъкваш се. Завладяваш. Отнемаш. Разбунтуваш. Опияняваш. Съживяваш. Приличаш ми на Любов...

прочети повече ..

не-насилствена комуникация


една вечер неотдавна приятелка ми се обади. беше тъжна, покрусена. разговорът ни продължи часове наред. по време на тези часове ми направи впечатление какво мисля и по-скоро как мисля. ориентирана към решението. ясно беше, че е тъжна, защото по думите й е била зарязана. но до там. нищо че говорихме дълго така и не стана дума какво иска да се случи оттук-нататък. предъвкахме минали вече събития. истината е, че не й помогнах особено. разказвах й истории минали, от моя живот. целта ми бе да я успокоя, че нещата се променят, че така е по-добре. ала проявих истинско незнание и липса на емпатия.

седмица по-късно подхванах да чета Маршал Роземберг (Общуване без агресия. Наръчник по ненасилствена комуникация). чувствах се разочарована, защото не показах емпатия в разговора с приятелката си. имах нужда да се науча да разбирам другите, да ги изслушвам и да им давам любов не само в мислите си, ала и в думите си, ..

какво изчетох из книгата и си записах,
а след това започнах и да прилагам в действие :


преди да предложиш съвет или утеха, питай.
преди да помолиш за информация, първо сподели чувствата и нуждите си.

емпатията е разбиране и уважение на онова, което другите преживяват. емпатията е способността ни да присъстваме. емпатията ни призовава да изпразним умовете си и да присъстваме с цялото си същество, докато изслушваме другия. само чрез това, че се вслушваме в чувствата и нуждите на другите, казваме много. колкото повече се вслушваме в другите, толкова повече се вслушват и те в нас.


удивително е как неща, които изглеждат непреодолими, се предоляват, когато някой те изслуша. как елементите на хоаса се подреждат, когато някой наистина те чуе. Карл Роджърс.

(обаче) не можем да дадем да другите нещо, което самите ние не притежаваме. за да дадем емпатия, самите ние трябва да я притежаваме. ако я нямаме, по-добре да признаем пред другия, че собственото ни страдание ни пречи да се отнесем с разбиране към него.


видео на Светът през очите на Жирафа, семинар за ненасилствена комуникация.

изпадаме в депресия, защото не получаваме това, което искаме. а не получаваме това, което искаме, защото никой не ни е научил как да го поискаме. ако изразим само чувствата си, не е сигурно, че партньорът ни ще разбере какво искаме от него. колкото по-ясни сме за това, което искаме, толкова по-вероятно е да го получим. когато другият човек чува, че му поставяме изискване, той вижда 2 възможности: да се подчини или да се разбунтува. хората не чуват болката ни, ако си мислят, че са виновни за нея. най-силният начин да покажем, че сме отправили искрена молба, е да изразим съпричастност и разбиране, когато хората откажат да я изпълнят.

А (чувствам се .. )
Б (защото имам нужда от .. )
B (за това сега бих искала .. )

примери за не-насилствена комуникация: (1) разочарована съм, че не го направи, въпреки че ми беше обещал, защото искам да мога да разчитам на теб. (2) дребните хорски намерения понякога ме карат да се чувствам наранена, защото имам нужда от признателност, а не от осъждане. (3) радвам се, че получи наградата, защото се надявах да оценят усилията и работата, която вложи в проекта. (4) бих искал да ми кажеш какво чувстваш във връзка с това, което ти споделих, както и причината за това, което чувстваш. (5) бих искал да ми кажеш дали според теб предложението ми е добро и ако не е, то тогава защо? (6) ядосваш се, защото искаш уважение за това, че си способен да ме разбереш. (7) притеснен си да не изпуснем полета, нали? (8) бих искал да ми кажеш дали си съгласен да отложим срещата с една седмица. (9) когато те чувам да казваш, че съм най-големият егоист, когото някога си срещал се чувствам наранен, защото бих искал да получа признание за усилията, които полагам в това да се съобразявам с твоите нужди.

после.пис. не бе лесно да овладея желанието си да успокоявам с думи и да спасявам, измисляйки спешни мерки за излизане от ситуацията, която току-що съм чула от приятел-приятелка. вместо това сега задавам въпроси. как се чувстваш? от какво имаш нужда? какво би искал(а) да направиш, да кажеш? ... а когато самата аз бивам замеряна с критика, поемем дъх за миг. вече знам, че критикуването е прикритият начин на много хора да изразят собствените си нужди.. и отново питам за чувствата.


прочети повече ..

Free love

Той ме кара да се чувствам безкрайна.
Неопитомена от света. Съвършена в гнева си. Спокойна в мечтите си.
Той винаги ще преследва любовта ми, защото знае, че е като вятъра.
Аз винаги ще преследвам зелените му очи, защото в тях имам всичко.
Ще се гоним из калта, ще я псуваме и ще се смеем. Ще се въргаляме в мръсотията на болката си, защото сме чели, че любовта е куче от ада.
После ще се изкъпем заедно, майната му на Буковски.
Няма да се заключим в любовта си.
Защото свободни сме по-красиви.
Ще продължаваме да сме близо. После далеч.
И така, докато
Той не разбере, че никой няма да обича повече зелените му очи.
И аз не разбера, че не искам никой друг да обича моите.

прочети повече ..

Let’s waste time.. chasing cars


Любовта ни прави истински.

Любов е, когато откриеш, че не си недосегаем. Когато получиш повече усмивки и повече сълзи, отколкото си поръчал.

Любовта няма нужда от много думички. Хората се опитват да доказват, даже да създават любов с думи.

Любовта няма нужда от много време. Не са нужни години. Нужно е да погледнеш някой, да поговориш с него, да усетиш как лежи до теб. И вече знаеш. Винаги знаеш. Хората си дават прекалено много време, за да са сигурни в нещо, което знаят от самото начало или опитвайки се да създадат нещо, което го няма.

Любов е, когато не те е страх. Когато не те е страх, можеш всичко.
Любов е, когато истината стане по-интересна от игричките.

Kогато откриеш друг смисъл в свободата. Свободата да имаш право на избор. Но да нямаш нужда от него. Когато не се колебаеш. Нямаш нужда от втори шанс или да започваш отначало.

Любовта е безкрайно проста.
Двама човека искат да са заедно.


И са.
Защото нищо не е по-важно.




Snow Patrol - Chasing Cars

We'll do it all
Everything
On our own

We don't need
Anything
Or anyone
If I lay here
If I just lay here
would you lie with me and just forget the world?

I don't quite know
How to say
How I feel

Those three words
Are said too much
They're not enough

If I lay here
If I just lay here
would you lie with me and just forget the world?

Forget what we're told
Before we get too old
Show me a garden that's bursting into life

Let's waste time
Chasing cars
Around our heads

I need your grace
To remind me
To find my own

If I lay here
If I just lay here
would you lie with me and just forget the world?

Forget what we're told
Before we get too old
Show me a garden that's bursting into life

All that I am
All that I ever was
Is here in your perfect eyes, they're all I can see

I don't know where
Confused about how as well
Just know that these things will never change for us at all



прочети повече ..

Yes +


уж се уча да казвам (не), а само 2 вечер назад, повторих в рамките на час и половина толкоз пъти YES, yes, yes, yes, че се разсмях на себе си. а докато пътувах към вкъщи сред пустите и мокри улици получих прозрение: (не) просто не вибририра добре с мен и в мен. докато (да) естествено и нормално си идва. ако заместя (не, на предложенията на другите) с (да, на себе си, свободното си време, интересите си) и всичко се подрежда гладко и плавно. готино!

как да не съм благодарна, че в четвъртък вечер се надигнах и отидох до Софийския университет, където Avinash (чете се Авинаш) имаше безплатна лекция пред студенстката аудитория. само за протокола, Avinash e младеж в порядъка на 20+, дипломиран инженер, бивш модел и индиец по народност, който води програмата YES!+ на Art of Living.

седях си чинно в аулата на СУ, уморена от препускане и очакваща в тишина лекцията му. когато младежът застана отпред си казах, (ех .. какво ли ще науча от теб?). не предполагах, колко много ще се смея и че зарибяващият му ентусиазъм ще ме събуди. той и неговите игри ме подсетиха колко мощно действие има пляскането с ръце и че съм скрила някъде из архива си мини-файлче, което да ме зарежда, когато мотивацията ми съвсем се изпари. съвсем естествено звука от ръкоплясканията ми носи усмивка, дори без действие от моя страна. чуй го. ..



лекцията на Avinash бе част от безплатните лекции, заложени в националното турне на Свами Джотирмая, за което вече писах под заглавието «Събуди се, разтърси се» и за което вече се уредих с билет. забавно беше, че 3 пъти питах.. (ама, билета наистина ли е само 30 лева за 3 дни?). докато накрая не ми казаха да, да, да.

уроците и подсетките са навсякъде, само уши и очи да имаш за тях.

прочети повече ..

Трите въпроса (продължение...)



Кой съм? Накъде отивам? С кого?

Продължавам с темата Хорхе Букай. Ето някои най-силни моменти от книгата му, засягащи страданието от загубата, болката, щастието и любовта:

Ако искаме да не страдаме „твърде много”, решението не е да обичаме „колкото се може по-малко”, а да се научим да не се вкопчваме в онова, което вече го няма, след като моментът на раздялата или загубата вече е настъпил.

Решението е да се радваме на момента и да даваме всичко от себе си, за да бъде преживяването ни още по-прекрасно; да се отдадем напълно на всеки миг от живота си.

Както казах няколко пъти, да бъда този, който съм, означава да събера смелост и да извървя с болка, но без страх пътя, окъпан в сълзите на скръбта, защото човек губи не само хора;
има ситуации, които се променят,
има отношения, които се трансформират,
има етапи от собствения ни живот, които остават зад гърба ни,
има моменти, които приключват,
и всички те представляват загуба, която трябва да изживеем.


Ако съм способен да приема тези неща като част от живота, ще установя, че моята основна отговорност е да се науча да се обогатявам от загубите.

За да направиш пътя си по-лек, намери начин и си позволи да чувстваш и изразяваш болката, тъгата, гнева, страха от бъдещето. Да извървиш пътя от край до край е условието да се срещнеш със самия себе си.

Щастието – каквото и да е нашето определение за него – е свързано с безусловната отдаденост на собствения ни живот, на това, което сме, и на смисъла, който придаваме на съществуването си.

Животът се измерва и претегля според радостта, която сме съумели да изпитаме по пътя си, а не според онова, което сме събрали, докато вървим.

Всичко, което имам, което съм, което съм постигнал, е само суета; служи единствено да зарадва мама, че съм се превърнал в някой, че съм надминал другите, и удовлетворява онези, които са искали да бъда такъв или онакъв.

Ако единствено се стремим към резултата, няма да постигнем почти нищо... ще получим (може би) само резултати, много от които ще се озоват право във витрината на суетата ни, но няма да бележат пътя ни.

Не позволявай самоосъществяването ти да зависи от чуждите успехи и не допускай собствената ти посока да се определя от избора на другите, колкото и привлекателен и славен да изглежда той.

Любовта е едно от нещата, които не зависят от нашите действия или решения, а просто от магията, която се случва.

Най-силната проява на любов НЕ е да умрем за някого, а да живеем, за да бъдем щастливи заедно.

С всяка стъпка започвай живота си отново. А не повторно.
Тук си, за да дариш уханието си на света, в който си се родил.
Просто се вгледай в себе си.
Разбери кой си и не го забравяй.
Няма възможност да бъдеш друг човек.
Можеш да се радваш на това и да цъфтиш, оросяван от собствената си обич, или можеш да повехнеш, самоосъждайки се да бъдеш нещо друго.
Ти решаваш.


прочети повече ..

Good Food у дома.


спомням си първия брой на списанието. като истински запален любител на забъркването на рецепти, нямах търпение да си го купя. това беше преди няколко години. каква беше изненадата ми, когато в края на миналата година получих покана за среща от същото списание. отидох изпълнена с любопитство и си спомням как реагирах на думите, .. да напишем за теб в списанието? а, не, бързичко казах. аз си пазя анонимността. предпочитам така да е. вече съм се научила тактично да отклонявам покани на телевизонни редактори и амбициозни репортери. това не е за мен. това ми бяха думите. но който си го може, си го може. накрая ме спечелиха за каузата.

и така в един зимен студен ден, в началото на годината, отворих вратата на дома си, за да посрещна Деси, Тони и Цвети {в този ред главният редактор на Good Food, фотографът на списанието и рекламният мениджър, и главен отговорник за срещата}. честно казано, не знаех какво да очаквам. за това и нищо не очаквах. приказките тръгнаха още от вратата, отговорите също. говорехме си като стари приятели, които не са се виждали отдавна. приказки, приказки, снимки колкото щеш и разбира се много смях. когато изпращах гостите си не можех да скрия ентусиазма си от миговете прекарани заедно, ако знаех, че е толкоз забавно, набързо щях да кажа да.

но да се върна на желанието си за анонимност. след като вече списанието (Good Food 39 Март 2011) е по будките из страната, се замислих откъде идва това мое желание да остана зад кадър. дали от това, че идвам от средно малък град, където родителите ми са познати на всички, и се налагаше да спазвам норми на поведение. или от факта, че дори и да споделям мои съкровенни мисли, искам да запазя една част от мен само за мен. или пък предпочитам хората, които срещам в живота си, да не ме етикират с това, което пиша, с това .. което те са прочели и разбрали, или някой им е казал, а с това, което съм аз в момента на срещата ни. замислих се, че има от всичко по мъничко. и открих, че мога да запазя каквото пожелая за себе си, и да бъда която съм в дадения момент, дори когато изляза от анонимността си.

в крайна сметка тук сме, за да споделяме. мисли, емоции, моменти, а защо не и рецепти. аз споделих вече моята (любима, вкусна и лесна), твой ред е. от няколко дни се вихри новата идея на Good Food, Стани звезда. в която всеки има възможност да отвори дома си и да демонстрира кулинарните си тайни пред екипа на Good Food и публиката им.

прочети повече ..

обичам те наум.


два дни назад се присетих за нещо, което донесох със себе си от Щатите. две думички, или три. зависи от езика, на който ги казваш. историята е следната. намирах се в хотелската си стая в Chena Hot Spring Resort, на 100 километра от Fairbanks, щат Аляска. всичко щеше да е наред, ако имах интернет. но нямах. дори и обхват на телефона нямах. от скука седнах да преглеждам книгите, архивирани в лаптопа ми. добре че поне ток имах. така попаднах на Най-великият търговец на света, чийто автор е Ог Мандино. и се зачетох. страничка след страничка. увлякох се.


А как ще се държа с всеки срещнат? По един единствен начин. Тихо, в себе си, ще се обръщам към него и ще казвам — Обичам те. Въпреки, че са казани наум, тези думи ще греят в очите ми, ще изглаждат бръчките по челото ми, ще предизвикват усмивка на устните ми, ще звучат в гласа ми, и сърцето му ще се отвори.

думите проникнаха в съзнанието ми и ме промениха. бях далеч от вкъщи, без приятели. сама. хората в Аляска не бяха най-приказливите, които съм срещала. а може би аз не знаех как да ги предразположа? чувствах се странна и не на място. почти съм убедена, че те го бяха усетили и за това не ме закачаха. .. та, хареса ми идеята на Мандино да посрещам всеки (непознат) в живота си с Обичам. набързо намъкнах дънките и къде-къде, предвид че бях на 100 километра от града, се втурнах в бара на комплекса. последваха стандартните поздрави. мили, любезни, но до там. имах време да се огледам и отправя моето i love you. логично на английски, заради средата, в която бях. не почаках дълго, скоро бях заобиколена от тълпа любопитковци, които ме разпитваха за България, за Европа. излязох от бара след 3 часа, усмихната. по време на пътуването си имах възможността да изпробвам думите на най-великия търговец многократно. винаги, когато се усетех самотна, уязвима, притеснена или радостна, щастлива, щедра, изпращах от моята обичаща енергия на напълно непознати хора. и енергията се връщаше при мен като бумеранг.

оттогава се мина някакво време, случва се да забравя за двете думички (или трите), за обичащата енергия и за факта, че другите подушват емоцията в мен (и в теб). и тогава се намира ситуация, както стана преди два дни, която да ми припомни, че каквото аз пращам, такова се връща при мен.

обичам те.



прочети повече ..

Раздялата: Презареждане


Толкова много исках да съм част от него, че забравих за части
от себе си.

Забравих, че преди него не ме болеше, когато си тръгвах.
Забравих, че не аз правих компромисите.
Забравих да казвам: Майната му! по-често.
Забравих, че аз определях правилата.
Забравих, че другите се съобразяваха с мен.
Забравих времето на пеперудите.
Забравих си някъде душата.

Сега е време за презареждане.
Рестартираме и започваме наново.
С пролетта.
С новите цветя, с новите птици.
С пролетния въздух.
С новата работа.

Днес направих едно пролетно почистване на съзнанието си.
Изтупах прашасалите мечти и извадих скритите надежди.
Счупих рамките, в които бяха поставени пеперудите
и ги пускам на свобода.
Ще се доверя на тях.
Те знаят накъде да летят.
Към Слънцето. С усмивка.
А той нека си стои в ледената епоха.
Аз мръзнах достатъчно.

Всичко хубаво започва през пролетта!

прочети повече ..

Трите въпроса...



Кой съм? Накъде отивам? С кого?

Преди няколко дена имах възможността да прочета поредната вдъхновяваща за мене книга на Хорхе Букай. И да се помъча да си отговоря на тези три въпроса. Няма да е лесно. Но пък искам да стигна до моите отговори. Искам да разбера и да узная за себе си коя съм и накъде отивам, защото:

Не мога да поема по пътя на щастието, докато не се уверя, че собствените ми нозе оставят следата подире ми, че моето сърце определя посоката, че рискът от решенията ми е само мой, че зная кой съм и кой не съм.

Нямаше начин, четейки всички редове, да не бъдат просмукани посланията им в съзнанието ми. Толкова важни и помагащи ми. Вдъхновяващи ме да живея живота си по моя си начин и да търся щастието си, следвайки сърцето си. Защото това за мене е правилния начин. Ентусиазмът така ме е обзел, че искам да го споделя с всички, които все още не са прочели тази книга. Всъщност искам повече хора да чуят думите на този гениален човек и да проумеят тези толкова прости, но и в същото време толкова съществени въпроси. И да намерят своите отговори. Защото щастието в нашия свят започва от щастието на всеки един от нас.

Докато четях си записах доста от нещата, които ме впечатлиха. И сега ще ги споделя с теб (получи се съвсем сбито, а книгата си заслужава да бъде прочетена цялата):

Аз съм главният герой на живота си.
Внимание: главен герой, а не единствен.
Ако бях единствен, филмът ми щеше да е прекалено скучен.

Аз съм главният герой, режисьорът, човекът, от когото в крайна сметка зависи всичко, свързано с мен, но все още не съм самодостатъчен и затова не мога да си изградя независим живот.

Аз съм диригентът на този оркестър, макар да не мога да свиря на всички инструменти. Но неумението ми съвсем не означава, че трябва да се откажа от диригентската палка.

Възможно е понякога да потърся нечия помощ. Възможно е да търся помощ винаги, когато ми се наложи да отворя определени врати; но докато аз съм този, който държи ключа, без значение дали вратата е затворена или отворена, никога няма да съм затворник.
Неминуемото последствие от това да зная кой съм и да не завися от никого е, че поемам отговорността и грижата за себе си и завинаги съм господар на своя живот.

Вярвам, че самозависимостта е синоним на психическо здраве и може да бъде определена по следния начин: Знам, че за някои неща не съм си достатъчен, защото виждам какво ми липсва и от какво се нуждая, но човекът, който е отговорен за тези липси и потребности, винаги съм аз. Самозависимостта означава да разбера, че не съм нито самодостатъчен, нито всемогъщ, че осъзнавам своята уязвимост и че невинаги постигам онова, което искам; но винаги отговарям за себе си.

С цялото си сърце залагам на нас.
Но ако ме принудиш да избирам
между теб и мен,
ще избера... себе си.

(следва продължение...)

прочети повече ..

Не е ли късно?...



Не идват ли някои неща в живота ни прекалено късно? Чакали сме ги. Борели сме се за тях. Терзали сме се. Мечтали. Копняли. Бленували. Жадували. Очaквали сме ги с неистов трепет в душата, с отворено сърце. С надежда и вяра сме живеели, за да се случат един ден. Просто да се случат. Дерзали сме за тях. Плакали. Даващи всичко от себе си. Влагайки усилия, а понякога просто сърце. Всичко...

И какво се случва в един момент? Спираме да мечтаем за тях. Отказваме се. Поради различни причини – наранено сърце, събития, променящи посокота ни, а понякога просто така се случва. Затваряме сърцето си за този копнеж и го отваряме за друг. Или просто градим стени, прегради, черупки. Писнало ни е да чакаме, да се надяваме и да се борим. Продължаваме (с усилия или без) да живеем живота си. С нещо друго, набелязано пред погледа ни, запълващо житейския ни простор. Вперили поглед в него. И вървим...

И точно в този момент идва онова другото. Загърбеното. Залостеното в сърцето и душата ни. Отдавна или не толкова отдавна забравено и захвърлено в най-тъмните, далечни и прашни ъгли на съзнанието ни. И ей така се появява изневиделица. Толкова сме мечтали за него, толкова сме пламтели! Защо сега идва? Защо точно сега? Когато вече е толкова късно. Толкова залостено и скрито, изчезващо и незабележимо е станало, че не искаме да се сещаме за него и да го връщаме отново на преден план в живота си. И защо ли? Не знам дали, защото е прекалено късно за него наистина и във времето то се е изгубило. Или просто сме спрели да влагаме чувства, мечти и копнежи и сме го замаскирали като спомен. Като минало. Дори като урок, белег, рана...

Върви си... Късно е... Аз искам да мечтая за утре и да... живея в този момент!

прочети повече ..

1000 причини да се усмихнеш....



Свикнах някак от години да не се усмихвам на хубавите неща в живота ми открито, а само тайничко вътрешно със затворени очи, мечтаейки да мога да го правя и открито...

Дали от суеверие, страх или от навик... и с мисълта, която винаги ми е в главата, че винаги когато нещо хубаво ми се случи (после трябва да очаквам и лошото) и ей такава една от oгромна, та още по-огромна усмивка грейне на лицето ми и не иска да си ходи и след като поне 10 човека вече за сетен път са ме попитали на какво точно пък съм се (за)хилила толкова... и като допъленение към това започвам да чувам покрай мен какви ли не подмятания, уж някак с половин уста 'Не, че толкова ни влиза в работата и ни интересува, но все пак я си признай и то (без) бой, какви си ги забъркала?'...Трябва ли да съм 'забъркала' нещо за да мога да съм открито щастлива и да не съм трън в очите на околните... или е крайно време за някои хора да спрат от(при)крито да завиждат...

В моменти като тези си мисля: с какво ли ще ги заплатя после тези усмивки... какво ли лошо, ще дойде в животът ми... не може просто ей тъй вечно да си се хиля на живота - без(грижно)... защото кой ли на този свят няма грижи... та аз ли...

И за да избегна всички обяснение, въпроси и уточнения избрах лесната, но и в същото време грешната група... на тези без усмивките (поне видимите де), на тези, на които всекидневно им се дават не 100, а поне 10000 причини да плачат, точно по тази причина, защото са избрали грешният път на видимата тъга. Да, на тъгата, защото без усмивки какво друго ни остава да бъдем... освен: едни много тъжни и самотни хора... Kой обича тъжните?... Никой... Всички обичат усмихнатите хора, та дори и някои от тези усмивки да са от изкуствените, но все пак са там на лицата им... и с такива хора, или ние се правим, че не забелязваме всъщност, колко зад тях те са тъжни или на нас така ни е много по-лесно, защото няма да изпитваме неудобство да ги питаме постоянно... какво пак не е наред, какво лошо ти си е случило, че ПАК, за кой ли път си тъжен...

Забелязала съм, че ако не се усмихваш, хората свикват да те виждат по този начин. Възприемат те така и всяка неочаквана промяна в теб (или ако решиш все пак да се усмихваш на всичко и всички напук) предизвиква особенно учудване у околните - въпроси като тези те заливат с пълна сила: какво става с теб... добре ли си?... по големите непукисти, оперирани от всякакви задръжки направо могат да ти го лепнат в лицето Въпросът, който и другите ги е глождил отвътре, но са нямали нужната дързост и нужната липса на възпитание... за да те попитат директно - Тий да не би снощи да си го ОТНЕСЛА нещо?...(и това придружено с едно мазно и гадно намигване). Не, снощи нищо не съм отнасяла, занасяла, пренасяла или каквото и да е от този сорт... защото както всички се досещаме става въпрос за любов, секс или по-точно за такива хора, като тези дори и любовта е принизена до един обикновен акт на задоволяване на първичният инстинкт само... а не е нещо, от което можеш да получиш много повече от физическото удоволствие... неща като любов, внимание, разбиране, споделяне, изживяване на хубави моменти на интимност с любимият човек... са далеч от техния и без това ограничен речник (но това е друга тема... затова ги оставям в пълното им неведение по въпроси като този, за да не си морят излишно мозъците...)

И защо например, за някои индивиди се изчерпат възможните причини за щастието на една жена само с цитираната по-горе... защо да не може една жена да е просто щастлива... без дори някаква конкретна причина... винаги ли трябва да се очаква от нас за да бъдем щастливи... да е задължително наличието на определен човек около нас за да ни прави такива... и обратно, неговата липса да е причината за киселата ни физиономия... не може ли просто причините да са едни от многото лимони, които всекидневно животът ни поднася... и мръщейки се искаме или не искаме, все пак ги преглъщаме, но с успокоението, че това, което не ни е убило, ни е направило по-силни и по-мъдри... и обратно: да се усмихваме на дори и дребните неща, които на пръв поглед може да изглеждат нищожни, но да ни изпълват с щастие... една добра дума, подарено цвете, детска усмивка, слънчев ден... Причините за усмивки си ги имаме постоянно всички, стига да искаме да си отворим хубаво очите и да ги видим...

Уморих се от този грешен път и искам да започна отново да се усмихвам, без да се чувствам зле заради това... без да се чувствам сканирана постоянно или подлагана на анализ от околните, защо точно сега съм решила да се променям и какво толкова имам в повече от тях, че да се чувствам добре... дори когато според другите, всъщност трябва да ми е зле...

Затова още от сега започвам открито и (без)отговорно да се усмихвам(хиля) на света, на всички... (усмивки, усмивки, усмивки изпращам и на теб, че те са заразителни)...

прочети повече ..

ЖЕНАТА...



Прилича ти старинната прическа.
Прилича ти, като че ли ме гледа
тракийката от приказната фреска,
направена от влюбени прадеди.

О, ще изрежа на скалата сива
главата ти, косите разпилени…
Да знаят колко си била красива
жените неродени...

ХРИСТО ФОТЕВ

и

ЖЕНА НА БАЛКОНА

Каква жена, каква камбанария,
застанала пред моя млад олтар.
Защо ли да се правя на светия,
когато аз съм раждан за звънар.
За такава хубава жена,
сътворена от магия блага,
дяволското ми сърце призна,
че глава и къща се залага.
Колко огън, колко нежен плен
има в двете й очи небесни.
Господи, дадеш ли я на мен,
черква ще ти построя от песни.

ЕВТИМ ЕВТИМОВ




ЧЕСТИТ ПРАЗНИК мили дами, всеотдайни майки, прекрасни любими!

прочети повече ..

«Събуди се, разтърси се»


последните 20+ дни изкарах на ръба на изтощението. на няколко пъти изпусках юздите на лудо препускащото ми ежедневие. нагърбена с безброй задачи, умението ми да се фокусирам и да смогвам, нещо, което бях тренирала през годините, бе на път да ме напусне. накратко, бях уморена и изтерзана. стресът бе надвишил границата, която съм свикнала да понасям. едва ли ти казвам нещо ново, направо си е обичайно. и както често става, точно в този миг ти се спуска дали човек, дали събитие, от което да се поучиш. а при мен дойде в комбинация от двете. един емайл ме посвети в знанието, че Свами Джотирмая пристига през март в България за национално турне.

кой е Свами Джотирмая? и какво турне? тук следва малко пред-история. Изкуството да живееш или Art Of Living, комбинацията от тези думи, за първи път я чух при посещението на Шри Шри Рави Шанкар в България. половината ми приятели бяха в зала 1 на НДК и ме заливаха с впечатления. тогава изпуснах мига. но не се мина много време и получих покана за вегетариански готварски курс. втората ми среща бе определено много вкусна. Кусум Ма, жената, която от дълги години готви на Шри Шри по време на визитите му в Европа, бе в София, за да изнесе 3-дневен-готварски-курс. този път и аз бях там. и готвих, и рецепти писах. и се забавлявах. и нови приятели срещнах. бях омаяна от енергичната и сърцата Кусум Ма и нейния съпруг. тогава чух за първи път името Свами Джотирмая. през изминалата година той на 3 пъти идваше в България. но все нещо се случваше и аз не успявах да се включа. ала ето назрял е момента. въпреки че за пореден път овладях живота си, желанието ми е да не се стига повече до такова положение. практичната страна в мен, която е силно заложена и изпитва истинска досада да слуша празни позитивни слова, се нуждае от практични умения. да практикува спокойствие, йога и дишане.

и да кажа няколко думи за него, Свами Джотирмая е ученик на Шри Шри Рави Шанкар, посветил живота си на другите, той пътува по цял свят и преподава практични умения. [точно това, от което аз се нуждая]. в 3 дни x 2 часа той работи с всички в залата върху наместване на фокуса, пречистване от стреса, балансиране. също и върху древната дихателна техника Сударшан крия, при която организмът се освобождава от токсините.

под надслов «Събуди се, разтърси се» турнето на Свами Джотримая започва след броени дни, на 18 март в Габрово и завършва на 27 април в Сливен. в списъка са 30 български града и един куп безплатни лекции. програмата по дни и градове е налична на страниците на artofliving.bg

когато научих, че Свами Джотирмая ще е отново в България, за себе си аз вече знаех, че на 11, 12, 13 април, ще съм в зала 3 на НДК и ще поема дозата мъдост и практика, за която съм готова.

worst moments are my best opportunity.


прочети повече ..

Има ли заместител на любовта?...



Чувал ли си песничката на Лазар – Заместител на любовта? Днес за пореден път я слушам и започвам да си я тананикам. Хубава е и мелодична. Но чак сега се замислям над думите в нея. Веднага ми изниква въпросът: има ли заместител на любовта наистина? И тъй като не съм голям спец в тази област, започвам да се ровичкам из интернет пространството, извиквайки на помощ google.

Най–напред се натъквам на отговора, който първосигнално на мене самата ми дойде на ум, задавайки си този въпрос. Досети ли се кой е този така прочут заместител? Разбира се, че шоколада. Или най-общо сладичките вкуснотийки. Също и виното. Но това не са ли прекалено тривиални отговори? Любопитството ми ме човърка и искам да науча и други. Не може да няма още заместители. Въпреки че, размишлявайки, си казвам, че всъщност това би трябвало да е индивидуално за всеки.

Продължавам да се ровичкам и навсякъде ми се набива на очи шоколад, шоколад и пак шоколад. Ето на едно място пише за храната като цяло. Може би, защото все пак е удоволствие да си хапваш, затова се счита и това за вид заместител. Друго, което срещам е, че за работохолиците било лесно – заместителят е службата им (каква скука). Ето попадам и на една статия, в която се казва, че имало девет заместителя на любовта, а именно: 1. безразборен секс; 2. алкохол; 3. наркотици; 4. слава, 5. бижута; 6. дрехи и обувки; 7. шоколад, 8. работа; 9. интернет.

И пак нещо оставам неудовлетворена от тези отговори. Нито едно от до тук изброеното не може да ме убеди, че може да замести любовта. Чувството, емоцията Любов. Не мога да приема, че някои от тези неща ще ми дадат това, което ми дава усещането да си влюбен и да обичаш. Да летиш от любов. Да мечтаеш и да копнееш. Да жадуваш. Пак от любов. Да изпитваш такова безмерно щастие, че да не искаш да живееш повече никога без него. Да си изпълнен с толкова енергия, бликаща от всяка частица на тялото ти, чийто извор не е нищо друго, освен любовта. Кое от всичко изброено по-горе може да ми даде това усещане? Мигновено и за съвсем кратко (например похапването на шоколад) ще ме дари с наслада и удоволствие, може би да, но няма да ми даде онова велико удовлетворение и душевно изпълване, което ми дава любовта.

Така че не мисля, че има истински заместител на любовта, а по-скоро може да се каже заместител на удоволствието и насладата, която тя ни носи, ако въобще може да се сравняват двете неща. Насладата от похапването например и насладата от любовното чувство. Е да, все е някаква наслада. Но различна и всяка по своему носеща удоволствие. Ти сам можеш да си прецениш кое от тези удоволствия ще избереш. И, разбира се, да си отговориш на въпроса има ли заместител на любовта и ако да, кой е той за теб.

Ето и отговора, който на мене лично май най ми допада: как да заменим най-лесно любовта... ами с друга любов!

прочети повече ..