Сайтът на Една Жена: 06/09

песен за Тибет

тялото ми настръхва. сърцето ми се изпълва.
слушам песен за Тибет.

Тибет, Покривът на света.
парчето земя сред върховете на Хималаите.

Tenzin Kunsel, момичето на 14 от Тибет.
което пее за любовта и тъгата по дома.

Following Kunsel
историята на Tenzin, когато е на 11.

Това е история стара, колкото света...
Едно пътешествие, което няма начало и няма край.
Една любов - искрена и чиста като самата природа.
Любовта между Вълната и Брега...

* * *

Всяка вечер под звездното небе двамата се срещат, сливат се за миг и се разделят отново. Кратък миг щастие, заплащан с много болка.
И този кръговрат се повтаря от самото Сътворение. Всяка нощ, в продължение на векове и ери, брегът чака своята морска любима, пътувала по целия свят, но в крайна сметка, завръщаща се при него. Те се обичат с любов неподвластна на времето, на стихиите, защото те самите са една голяма стихия. Всеки път щом брегът потъне в солената прегръдка на вълната, тя му разказва за своите пътешествия, за нещата, които е видяла, за всяка мида, която е погалила...

Брегът малко ревнува, но знае, че такава е Съдбата на неговата любов, непонятна за никой друг освен за самите тях. Той само я слуша, наслаждавайки се на шепота и, нежен като лунната светлина, която е и нейната пътеводна звезда. Соленият й допир кара пясъчното му сърце да тупти и да изпитва болка и удоволствие, слети в едно – при всеки допир, и при всяко оттегляне...

Една вечер, докато брегът чакаше с мълчаливо нетърпение срещата, която oсмисляше скучното му съществуване, той почувства едни леки крачета да ходят по гърба му. Усети, че крачките бяха бавни, самотни и тъжни. Обърна някои от песъчинките си, така че да разбере кой смущава покоя му и кой освен него чувства самота. Песъчинките му казаха, че по него се разхожда едно момиче, гледа към морето със същия копнеж, с който гледа самият бряг. Той я почувства близка, почувства нейния копнеж, нейното нетърпение. Тя също чакаше някой, така, както и той...

Момичето седна до сърцето му – мястото, което беше най-близо до водата - и брегът почувства парещи капчици да падат отгоре му. Знаеше, че това не е морето. То не пареше така. В един миг, когато песъчинките вкусиха малките капки, той разбра колко горчиви са човешките сълзи. И се зачуди - не убиват ли хората, докато се спотайват в тях?! Та тази горчивина можеше да се мери само с онова неосъзнато докрай усещане, което той изпитваше, когато любимата му го оставяше за пореден път...

Но в един миг всичко това изчезна, защото на хоризонта се появи ТЯ. Набираща все повече сила, все повече мощ, яхнала лунната светлина, тя идваше към него, за да му даде болка и щастие. Но този път не беше сама. Тя носеше със себе си един човешки предмет. Брегът го разпозна – беше рибарска лодка, а в нея имаше млад мъж. В същия момент, брегът престана да усеща парещите капки, както и натиска, от човешкото тяло върху себе си. Момичето беше скочило на крака и тичаше към морето. А вълната се приближаваше все повече и повече, носеща лодката на нежния си гръб. Брегът предчувстваше, че нещо изключително е на път да се случи...

И в мига, в който вълната го заля, и го дари с една дълга солена целувка, в мига, когато брегът потъна във властната й прегръдка, момичето потъна в прегръдките на младия мъж. И точно в този момент нещо се случи. Брегът очакваше вълната да се отдръпне и да си замине, но вместо това, тя остана. Продължаваше да му шепне, да му разказва, да го гали. Брегът отново почувства човешки натиск върху себе си и разбра, че става нещо изключително – момичето бе дочакало своята вълна, сливаше се с нея, така както той със солената си любима. Времето беше спряло – две стихии се бяха обединили и бяха направили невъзможното – бяха спрели кръговрата...

Мигът беше замръзнал, смилил се над тях, давайки им това, от което най-много имаха нужда – време. Те знаеха, че навсякъде другаде по света времето си минава, както обикновено, нечакащо никой, но те се намираха в една светлинна сфера, сглобена от лунна светлина, от огъня на любовта, от морската пяна. Сфера, защитаваща ги от най-големия им враг. Сфера, която едновременно беше силна, удържаше настрани пришпорващото време, но която скоро щеше да се разпадне. Те го знаеха, и затова задържаха всеки миг – силно и нежно, както децата държат в шепите си светулките и ги изучават. Запомняха всеки допир, всяка дума, всеки миг, защото знаеха, че краят е близо. Даже не усетиха, кога е настъпил...

Просто вълната целуна своя любим за последно и се отдръпна – там в лоното на дълбините, за да продължи своето безкрайно пътуване. Мъжът скочи в лодката, не можеше да го спре ръката на любимата му, качи се отново на гърба на вълната и двамата си тръгнаха...

Сферата се разпадна на множество светлини, които се отправиха към небето, сякаш разтърсиха всичко там горе, защото само след секунди над брега и самотното момиче заваля звезден дъжд.

И двамата си пожелаха едно и също нещо...

Мъдростта на индианците

Научи се да се наслаждаваш на мигновената красота,
на птичия полет, играта на вятъра, песента на изворите,
тайнствения сумрак на горския храсталак...
Стани като детето, което се учудва на всичко,
и времето ще спре;
ще се слееш със света в собственото си тяло.

* * *

Не се страхувай от различията и противоречията,
които разделят света и създават илюзията за отделни събития.
Такова възприемане е извор на сблъсъци,
страдания и постоянна борба.
Нощта не е враг на деня,
както смъртта не е враг на живота.
За да се получи небесна дъга трябва да се срещнат
огъня и водата, слънцето и влагата.

* * *

Слънцето, луната, звездите... както и сърцето на човека
са местата, където Бог е спрял, за да открие любовта си.
Индианецът мисли за тези места и отправя към тях молитвите си.
От тях получава подкрепа и благословия.

* * *

Бъди внимателен към шумовете на природата,
към собствените си мисли, към вътрешните си усещания,
към вълненията и реакциите на хората наоколо – без насилие,
с любов и почитание.
Тогава Духът ще се отвори като цветето сутрин,
Bселената ще ти открие красотата си
и всеки миг от живота ти ще бъде като първи изгрев.

* * *

Когато проникнеш много дълбоко в себе си,
неизбежно стигаш до безкрая на света.
Лесно можеш да се поставиш на мястото на дърво,
планина или дишащ листак,
да станеш птичи полет или уханието на цвете.
Имаш в себе си мощта да изпиташ незнайните
възможности на природата чрез вътрешния опит,
който ни връща в центъра на всички неща.

* * *

Престани да гледаш света с безпокойство.
Очите ти пръскат светлината на деня.

* * *

Научи се да общуваш с другите форми на живот –
дървото, ручея, животното.
Това са другите форми на теб самия.

* * *

Бъди ти самият, научи се с действията си да създаваш вълнения,
усещания и цветове подобно на художника,
подобно на твореца на вселената.
В теб е мястото на най-голямата любов.
Няма друго място, за да обичаш.

* * *

Размишлявай за ведростта на небето,
лекотата на облака, отдалечи се от всичко,
което задръства и натоварва духа.
Промени начина си на виждане и усещане:
"На върха на планината е закачен един облак
и моето сърце е закачено за него."
Така мисли и мъдрият навахо.

* * *

Чрез природата Бог ни дава необятна възможност:
свободни сме да правим нещата с любов.
С други думи -
трябва да поемем риска да живеем и да обичаме,
да преоткрием всеотдайността на детето,
чистата му радост, безкрайната му доверчивост,
без да губим прозорливостта на воина.

* * *

Не губи невинността и неуязвимостта на детето.
Това не са различни неща, едното е следствие на другото.
Мъдрият е едновременно и орелът в небесата, и лястовицата,
все още крехка, зачудена от първите лъчи на пролетта.

* * *

Любовта няма нито минало, нито бъдеще.
Тя се осъществява на мига с непосредствена красота, като пламък.
Това усилва и осветява цялото Творение.
Научи се да изживяваш мига,
тогава страхът ти ще изчезне и мигът ще стане вечен.
Друга вечност няма.

* * *

Ако искаш да живееш в трайно щастие,
освободи се от навиците,
които оковават и утежняват духа.
Остави красотата на света да те изненадва.
Всеки миг бъди готов за нови слънца..., за нови светове.
Тогава Великият Дух ще те благослови
и ще се възрадва чрез теб.

* * *

Из Мъдростта на северноамериканските индианци Ж. П. Бур

Честит рожден ден!

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, НАТАЛИ!
Ти правиш моя свят толкова по-цветен, по-интересен, по-силен, по-прекрасен, че си мисля за теб като за приказна фея! А какво мога да пожелая на една фея, която е орисана да разпръсква усмивки? Нека да е нещо простичко, защото най-ценните неща в живота са такива...

Здраве, защото без него нищо останало няма значение!
Мечти, защото те ни тласкат по пътя напред!
Обич, защото тя дарява щастие на сърцето!

Оставям всичко останало да го пожелаеш сама, а това по-долу е нещо малко от сърце:

Една Жена

Една Жена с очи по-сини от морето,
Една Жена с усмивка по-искряща от слънцето,
Една Жена с душа по-ефирна от небето,
Една Жена с любов красива във сърцето!

Тя дарява щастие на всичко живо,
Тя прави всичко толкова красиво,
Тя живее, за да се раздава,
Тя се смее, за да озарява...

Но днес е по-специален ден,
Защото на Една Жена е той рожден!
Днес тя с приятели ще празнува,
И като поточе буйно ще танцува!

Какво сега аз мога да й пожелая?
Тя притежава толкова неща...

За нея бих могла да помечтая,
Да бъде вечно нейна радостта!
Над нея Слънчо винаги да се оглежда,
Като в прекрасна капчица роса!

Празнувай, както само ти умееш!!! (целувки)

Happy Birthday, Nathalie!

Създал те е Ангел!
От кръглата бяла луна
Той изваял за Теб лице на богиня...
От небето откъснал най-ярките сини звезди
И ги сложил да светят, да ти бъдат очи...
За устни - малини най-сочни подбрал,
А косите изплел от сияйна коприна...

Създал те е най-щедрият Ангел!
И Ангелска нежна душа ти е дал...
От мига, в който Теб на Земята те има,
Е станал по-добър и по-красив този свят!

Знаеш ли, много дълго се чудих,
Какво точно да ти подаря днес...
Защото Ти заслужаваш наистина много,
Заслужаваш най-доброто от всичко!
Исках да е нещо различно, необичайно...
Нещо ценно, а не ей така - случайно...
Нещо, което да е наистина достойно
За днешния повод. И най-вече - за Теб!

Но въпреки дългото умуване,
Не можах да го измисля така,
Че да съчетая всичкото това в "едно нещо"...
Затова и не успях да събера подаръка
Само в една кутия. Трябваха ми няколко...

Заповядай, те всичките са за Теб!
(заедно с много усмивки)

Нетърпелива си да видиш,
Какво се крие в тях, нали? (намигване)
Твои са, можеш да си ги отвориш вече...

Започни от ето тази, най-голямата кутия...
Внимателно развържи панделката
И надигни бавно капака й.
Най-отгоре в нея ще намериш...
Цял комплект от четки за рисуване.
А около тях са разпръснати
Най-красивите и нежни цветове,
Които успях да открия!

За да можеш с тях
Да си нарисуваш Твоят Идеален свят -
Такъв, какъвто Ти си го представяш,
Какъвто Ти искаш да бъде.
А после да го превърнеш в Реалност...

Другата кутия
Поръсих тайничко с Мечти,
За да не забравяш никога да мечтаеш!
Сложих вътре и един захарен памук,

Нека сладостта му да те връща от време на време
към лудориите от позабравеното детство!

В третата кутия пък събрах
Първите лъчи на изгряващото слънце,
Необятния простор на синьото небе,
Яркото червено на полските макове,
Добавих свежия аромат на зелената морава...

А отгоре покрих с бистрата чистота на планинското езеро...
За да може всички те да ти напомнят
За неограничените възможности
И непобедимата Сила на твоя Дух!

Не пропуснах да добавя към подаръка и...
Топлината на искрената Усмивка,
Опората на вярното Приятелско рамо,
И... ароматът на прясно изпечения Хляб -

За да не почувстваш никога
Глад в тялото и празнота в Душата си!

Един красив бял Гълъб
Не зная как и от къде долетя,
Но се намести в следващата кутия.
Пожела да остане завинаги с Теб!

Той носеше със себе си Мир и Свобода,
А под крилото му се криеха букетче нежна Обич
И глътка споделена Любов...

До тях пък аз поставих
Срязана на две половинки ябълка –
Да ти напомня за нуждата от споделяне...

Да ти напомня, че не трябва да чакаш
някой друг ден или следващ момент,
В който да кажеш на близките си,
Колко много ги цениш и обичаш...
А да го направиш днес,
Да го направиш СЕГА!

Не, не съм забравила
За Искреността, Надеждата,
Радостта, Доверието, Прошката,
Увереността, Откритостта...
От всички тях сложих в двойни дози
В ето тази последна кутия

Защото само с тях ще можеш да излезеш от себе си
И да се докоснеш до Сърцата на другите...

Помни, че всеки път, когато
Надигнеш капака на някоя от тези кутии,
Ти ще откриваш в тях все нови и нови неща
Както за Себе си, така и за Живота!

Не чакай да дойде После, Утре или Някой Друг път,
За да се радваш на онова, което ти предлага Днешният ден!
Не чакай! Наслаждавай му се Сега!!!

Вземи уверено Живота в ръцете си
И се дръж здраво за него!
Не се опитвай само да изискваш от Живота,
Продължавай все така щедро да се раздаваш на света около Теб!
Така, както само Ти можеш!
Така, както си го правила винаги досега!

Не забравяй, че
Животът е едно невероятно красиво и изящно платно,
В което всеки вплита своите цветове и своята шарка,
Влага в него нещо от себе си и оставя Собствена следа...

Има една празна част в това платно,
Която принадлежи единствено и само на Теб!
И е Твоя задача да го запълниш!

Докажи на света,
Че си наистина добър художник!

Започни от Днес...
Имаш достатъчно добър повод за това, нали?